„БГ мама“ отдавна е нарицателно. А къде отиде… БГ татко? Защо толкова малко си говорим за ролята на бащата днес? Каква е тя всъщност? Как се е променила в епохата на технологиите? Можем ли да се подготвим за бащинството и кои са големите днешни предизвикателства в огромната отговорност да бъдеш татко?
Михаил Стефанов не само е баща, но и умее да говори за тази роля. Магистър по организационна антропология от Виена и София, създател на безброй он- и офлайн курсове за отношенията между хората, за продуктивността, за ефективността на екипите.
„Най-вероятно това е един от ефектите на модерността и постмодерността – разкъсването на връзки от всякакъв характер. Затова един от най-популярните жанрове литература е да намериш себе си. Бащата има ключова роля тук, той ти дава това кой си. Той не ти дава смисъл, да ти го обясни, но ти го показва. Той го обживява, а ти го виждаш…“
Продължава поредицата „Дигитални деца“. Търся важните гледни точки и полезните съвети, които да ни помогнат като родители и възрастни. Важно е и вашето мнение! Включете се в анкетата, нека нарисуваме заедно картината на родителството в дигиталните времена.
– „Мама Нинджа“, „Бг Мама“, „Майко Мила“, толкова много изключително успешни сайтове за майки, а татковците като че ли ги няма в онлайн пространството. Защо?
– Като че ли има някаква традиция у нас, че
ролята на бащите по отношение на изграждането на децата е вторична. Само се замислите за детските ни приказки.
Къде има баща? Няма! „Тримата братя и златната ябълка“. Или бащата ги оставя да се оправят – „Неволята“, няма да им помогне, или изцяло отсъства.
Дори при Ботев бащата е толкова вторичен образ. Майката, бабата, дядо, родът, а фигурата на бащата… Ако някой си направи труда да проследи приказки, фолклор, а и съвременна култура, ще види, че това е почти отсъстващ образ, което е много интересно и се наслагва с времето.
снимки: Ивайло Иванов
– Докато в същото време говорим за патриархалния бит.
– Той е патриархален, обаче имам чувството, че говорим как дядото е по-добър баща от бащата. Някак си той се научава през грешките си. Мога да го кажа дори за моето семейство – моят дядо ми е бил по-добър дядо, отколкото е бил баща на баща ми. Не знам откъде идва това, но имаме дефицит, който сякаш е културно наслояван.
– Но сега вече сме модерни хора, даже сменяме памперси и пак не си говорим толкова за ролята ни.
– Да, може би социалната роля на мъжа като участващ се променя, но не бих казал, че е така навсякъде. В София, или поне, ето, в нашия балон, всеки с по две деца, гледаме да отменим, да помогнем вкъщи.
Да сменяш памперси, да си там, да подкрепяш партньорката си е супер. Но това е само някаква първа стъпка, далеч не те прави ефективен баща.
Преди години си говорих с главната редакторка на издателство „Фют“ и тя имаше много интересно наблюдение, не знам дали се е променило оттогава, че книги за общуване с детето се купуват до 7-годишна възраст – всичко, което е свързано с бебета, малки деца. Сякаш след 7 изведнъж няма нужда, явно всеки може да общува пълноценно с тийнейджъри или ги купуват само хора с проблеми, вече закъсали.
Докато темите за общуването, за средата вкъщи,
за ролята на бащата като формиращ фактор за идентичността…, теми, които психологията толкова сериозно засяга, в България са доста, доста непознати.
– Напълно споделям наблюденията ти. Но само в България ли?
– Не знам, нямам поглед над други общества. Преди време ми беше попаднала една статия на скандинавски психолог, която се казваше „Как възпитаваме неблагодарници“. Беше по повод свръхлипсата на поставяне на граници в скандинавските семейства, които
не искат да ограничават децата, стараят се да им дават пълна свобода, и са с най-висок процент по оставяне на възрастни хора в старчески домове.
Просто защото този фокус върху аза на детето почва да размива усещането му за общност, за дълг, за ангажимент към родителите, когато остареят.
Така че най-вероятно това е един от ефектите на модерността и постмодерността – разкъсването на връзки от всякакъв характер. Затова един от най-популярните жанрове литература е „да намериш себе си“. Масово хората са в търсене на себе си…. Дали ще е през патриархалното, корените, родолюбието, да откриеш тайните български начини за това как се става успешен. Или през себереализация, през нещо нестандартно, но в това търсене на себе си… Бащата има ключова роля тук. Много е интересно, защото точно бащата ти дава това кой си.
Той не ти дава смисъл, да ти го обясни, но ти го показва, той го обживява.
И ти го виждаш, той е първи. Често виждаме отсъстващия баща, а това значи на практика, че се появяват някакви ключови компоненти от твоята идентичност, които няма как да се формират…
– Това не трябва ли да тръгва от нас самите, от бащите? Да го правим по-осъзнато, по-осмислено, да си говорим и обсъждаме каква е нашата роля, с какво можем да сме полезни на това дете, освен да му сменяме памперсите?
– Абсолютно съм съгласен. Аз смятам, че
бащинството е една от най-големите и най-отговорните задачи, пред които ще се изправим като мъже.
Разбира се, това важи за тези от нас, които решат да имат деца и намерят точния партньор, не е задължително всеки да има деца. Но бащинството за мен е една от най-големите ми задачи.
Когато се разбра, че ще имам дете за пръв път, преди вече 15 години, за мен беше много голямо нещо. И си казах: „Трябва да почна да чета, да разбера какво е…“. Ти го знаеш добре, не можеш да разбереш какво е да си баща, преди да станеш баща, от една страна.
От друга може много неща да осмислиш, да се подготвиш. А и в процеса, след това.
Отговорността да си личност, която има ключова роля във формирането на други човешки личности, които са ти възложени.
Те са дошли в живота ти, твоята задача е да ги формираш и това трябва да бъде направено добре. И трябва да знаеш как се прави.
– Тук идва въпросът с четенето, което често не помага. За всяко едно нещо, чисто физическата грижа, психологическото възпитание, започваш да се губиш и преплиташ в гледни точки.
– Наистина, първо се сблъскат модели – първо имаме нашите си, по-традиционни, начините, по които ние самите сме отгледани. Заради глобалните процеси нахлуват други, започват да ни ги предлагат – например виждаме по филмите как американците си възпитават децата – и учим, взимаме пример.
Книгите идват от немски или френски психолози, които имат друга методология, Скандинавието, Мария Монтесори… И ти
започваш да се чудиш… сега, по коя система точно?! Какво да го правят това дете?!
Но като сведем нещата до много простички, не стъпки, ама принципи, имаме няколко неща, които са универсални.
На първо място осъзнаване, че да си баща, е активна, отговорна роля.
И то не само за изхранването и физическото оцеляване, а и за изграждането на характера, на емоционалността, на интелектуалния и социалния капацитет на децата.
Ти трябва да общуваш с тях, да ги формираш през общуване… защото и през необщуване пак ги формираш! Това е първото осъзнаване.
Каквото и да направиш като баща, дори да се махнеш и да избягаш, пак ще формираш. Ей, това е осъзнаването, което понякога е трудно, защото изведнъж осъзнаваш каква отговорност пада върху теб.
– Стига да осъзнаеш. Първо и най-инстинктивно ти идва да избягаш, по един или друг начин. Или да го подцениш. Или третото – да искаш пък целенасочено да формираш, да налагаш, да вкарваш в рамки, да поведеш в твоята си посока…
– Формирането се случва по всякакъв начин, само една от посоките е през контрол. Един мой приятел, богослов и филолог, казва: „Детето не се ражда празна страница, ти да пишеш неговия текст от нулата. То се ражда с много текст, а твоята роля е по-скоро редакторска!“. Хубава метафора.
Формирането е и през личния пример.
Това е вторият принцип, който трябва да осъзнаваме. Децата ни ще гледат какви сме и каквито сме, такива ще станат. После, с годините, може да започнат да осмислят, че не искат да бъдат всичко това, което ние сме. Ще започне един процес, опит да се разграничат. Най-вероятно и ние с теб имаме неща, в които си казваме: „Тук съм като баща си, пък искам да е малко по-различно“.
Това също е второто осъзнаване: че аз повече ще формирам с примера си, отколкото с говоренето. Ако казвам на детето: „Извини се, бе, извини се!“, а то от мене не е чувало „Извинявай!“, ялово ще е това усилие. Ако му казвам: „Честен ще бъдеш!“, а ме хваща в лъжа всяка седмица…
– За мен още едно голямо осъзнаване, през което минаваме, е че си в нова ситуация, за която не си подготвен. Мислиш си, че винаги ще си спокоен, няма как да им викаш на децата, всичко ще е тихо и идилично… а няма как да бъде така. Те са деца.
– Има една популярна фраза:
„Преди да имам деца, имах 7 теории как се гледат. Сега имам 7 деца и нито една теория“.
Но тук според мен идва едно усещане, което повече забелязвам при жените – че ако сбъркаш нещо във взаимоотношенията си с дете, ужасна работа, ти си лош родител! Истината е, че по-скоро да се научиш да казваш „извинявай“, като сбъркаш, на детето му дава прекрасен сигнал.
Като се развикаш незаслужено, изкараш си го на него, не е хубаво. Но по-добре след 30 минути, като ти мине, иди и му обясни: „Извинявай, не бях прав“. Това е примерът, за който говоря.
Идеята, че винаги ще сме спокойни, е илюзия.
Разбира се, ако системно му викаме, ако го подтискаме и му показваме, че това е нормално, никак не е хубаво. Но че не мога да си изпусна нервите пред детето, е илюзия. Защото така то се приучава към някакви изкуствени модели, които после трудно ще се срещнат с другите хора в света.
Имах период, в който вършех много натоварваща работа, прибирах се уморен. Усещах, че се държа нормално и цивилизовано с колегите на работа и след това, като си тръгна, тежестта на това, което се е случило, надвисва над мен и влизам вкъщи като буреносен облак. Свъсен, крив… Аз като цяло не съм такъв човек, но такъв беше периодът – децата си играят, аз почвам да се зъбя. Един ден се усетих, просто не ми беше тежък денят и влязох, свиркайки си – видях искрената изненада по лицата им, видях как светнаха. Беше много особен момент, имах някакво прозрение. И изведнъж направих
връзката между начина, по който аз присъствам вкъщи и състоянието на целия ми дом.
След това съзнателно – къде успешно, къде не, се научих пред вратата на дома, каквото и да ми е, леко да се напомпам и да придобия един по-ентусиазиран вид. Дори след половин час да ми паднат батериите, първият ми контакт с децата да е много по-положителен. „Радвам се да те видя“, прегръдка, закачка, смешка. Всичко се промени. Загледай се, дори самото ти присъствие като баща променя цялата атмосфера. Влияе на децата.
– Обаче хер Фройд казва, че единствената роля на таткото е да прекъсне връзката с майката.
– Аз не съм сигурен, че разбирам какво има предвид. Чувал съм и други тези, от типа, че единствено, което бащата трябва да направи за децата си, е да обича майка им. За мен тези идеи са… безумни.
Подобни изказвания подлежат, при наличието на поне малко критическо мислене, на сериозни въпроси. Откъде знае Фройд това? Защо го твърди, на базата на какво? А неговият баща така ли е правил? Ако е така, нищо чудно той така да смята. Тоест, много може да се заядем, но като цяло… сигурно я има и тази роля. Виждам някакво здравомислие в това, в прекомерното вкопчване на майката в детето, която не му позволява да скочи, да се качи на дърво. Подобно отношение в един момент започва да спира желанието на детето за приключения, за изследване на света, за това да стане независимо, да пробва разни работи с риск да си обели коляното.
Бащите имат тази балансираща роля. Но да кажем, че това е единствената им задача, означава да изключим това бащата да чете книги с децата си, да ги учи на спорт, или да рисуват, ако той самият рисува, да готвят заедно. Означава да изключим бащата да учи с децата си. Или когато взима кариерни решения, да са такива, които му позволяват да бъде баща. В нашата култура, това за жените е още по-трудно, не е лесно и за мъжете. Това означава понякога да удариш спирачка на нова позиция, която ти предлагат, защото знаеш, че върви с повече часове работа. Или да не си купиш нова кола на изплащане. Това са големи жертви в общество като нашето.
Ако мислим като Фройд, това означава, че
един човек, чието родителско отношение се изразява в това да вика: „Стига си му ходила по това дете“, си върши чудесно бащинската роля. Така ли е?
– Дори тези стереотипи все по-рядко са верни. Аз например съм много по-предпазващ към децата ми, отколкото майка им. Осъзнавам, че не е правилно, но и този баланс не е лесен.
– При нас е по-класическият вариант…
– Явно, след като дъщерите ти се занимават на професионално ниво с бойни спортове.
– Но не ги тикам! Много е важно. Голямата тренираше джу джицу, но каза, че не е нейното и сега тренира танци. Нямам никаква болна амбиция, но много ми хареса мисълта, че
днес в момчетата е добре да възпитаваме целенасочено чувствителност,
защото като цяло културата и средата ги учат на друго. А в момичетата да възпитаваме сила и независимост, защото като цяло културата и средата ги учат на друго.
– И аз мисля, че остана в миналото идеята, че момчетата не плачат.
– Аз, понеже рева, никога не съм бил на този принцип. Но виждам страшно много мъже, осакатени от невъзможност да говорят за емоциите си. Депресията си е депресия, независимо дали си признаваш, че я имаш.
Невъзможността на мъжа да изрази, да излее негативна емоция, освен в насилие, е голям проблем.
Неумението бащата да разговаря за това как е психически. Ужасяващ проблем! Като цяло времето, в което живеем, носи доста психологически стрес. Смея да твърдя, в някои отношения, по-сериозен, отколкото при хората преди нас. Да, работата ни е станала по-лесна физически, но културно погледнато въпроси като „кой съм аз“, „какво се очаква от мен“, „как изглежда успехът“…
Едно време е било относително ясно – имаш роля и трябва да я изпълниш. Сега светът е голям, ама спасение не дебне отвсякъде и си изгубен.
Един антрополог още 90-те години, говори за „преситения аз“. Той казва, че идентичността на човека се формира през истории. Ти си сборът от своите истории и от тези за това какво може да бъдеш. Обаче хората в миналото са имали много по-малък брой възможни истории. Докато сега историите за това какво може да бъдем са безброй.
Азът претръпва от това и блокира. Почва да ти става много трудно.
Кога си успешен мъж? Когато имаш много пари, караш скъпа кола, големи бицепси, яка мацка, топ шеф си на голяма компания,
или си победител в риалити формат и си известен, само защото си известен? Кога си успешен, кога животът ти е смислен?
Има един приятел от Кеймбридж, който изследва смисъла като феномен. Той казва, „ние сме същества в търсене на смисъла“. И това е вълшебно! Но понякога става много трудно, много мои приятели минават през тежки кризи именно заради това.
В този момент е много трудно да си баща. Защото една от задачите на бащата е да ориентира.
– Понякога обаче промяната да станеш баща ти дава мотивация, при мен беше така и двата пъти. Точно когато се роди големият ми син, започнах да уча програмиране. Когато се роди малкият, си направих сайта. Някак имаш допълнителен смисъл да си намериш и своя смисъл и заради това, че си станал родител.
– Не си противоречат тези неща, по-скоро са част от сезоните на живота. Абсолютно съм съгласен с теб. Имам много ясен спомен как, когато се роди голямата ми дъщеря, тръгнах да пресичам неправилно. Стъпих с един крак на платното… хвърчат коли, ама аз винаги съм минавал оттам. Има подлез, ама кой ти го ползва? Изведнъж си казах:
„Мале, ако вземе да ме удари нещо сега, какво ще прави това дете?“.
И се върнах, оттогава винаги минавам през подлеза.
– Имаш ли критерии, по които да си кажеш, „аз се справих като баща, доволен съм“?
– Едно от нещата, което ми е много важно, е да четат и да са мислещи хора, затова ги излагам на разнообразни идеи, на разнообразни светогледи. За мен е много важно да имат свободата да мислят, да вземат решения самостоятелно и да са критични.
Другото много важно нещо, като би ми донесло огромно удоволствие, е да виждам, че са контракултурни, ама не е самоцелно. А
когато културата, масовото разбиране за ценност върви срещу това, в което те вярват, да могат да отстояват. Да стоят, въпреки трудността.
Иначе, разбира се, да са мили хора, които си проправят път в живота по свестен и нормален начин.
Както казва един американски философ, всъщност целият ни човешки стремеж отива към това да постигне неща, които нашето въображение е начертало. И мерим себе си, успеха си, спрямо картината във въображението, която сме обикнали. То е онова, което ни движи.
– Технологиите промениха всяка страна от живота ти, това е очевидно. Но с какво най-вече промениха родителството, отговорностите на бащата, ситуацията в семейството?
– Трудно ми е да дам завършен отговор, но със сигурност вторачването в екраните, тяхното нахлуване в територията на семейното, променя динамиката. Дори само на вечеря, ако ги допуснем. Независимо дали е екранът на телефона, телевизорът отдавна е допуснат в семейното ни светая светих. Често повече разговаряме, вербално или вътрешно, с героите от екрана, отколкото един с друг.
Така че
дефицитът на разговор. Смятам, че броят на екраните е обратнопропорционален на автентичния разговор, на връзката с бащата и в семейството изобщо.
Моите деца имат много стриктни ограничения, нямаме телевизор, съзнателно решение. Те имат, разбира се, лаптоп, имат достъп до света, но имат времево ограничение. Много съзнателно, целенасочено водим разговори как това ни влияе – на нас, на семейството, на тях. И това се превръща в едно от ония неща, които според мен ще стане здравословно, ако как употребяваме технологиите, какъв е ефектът им, стане тема за разговор в семейството.
Всъщност в телефона ти е целият свят. Може да правиш проучвания, да говориш с изкуствения интелект, да видиш клипче, което да те вдъхнови. Но умението да оценя нещата, които ме развиват, и тези, които водят до „брейнрот“, е ключово днес.
Кой го създава при децата? Ами, бащата и майката през разговор.
Ако детето ми вижда, че по цял ден кисна в социални мрежи, нонстоп съм с телефона… Ако оставя детето си да го възпитава телефонът, вместо мен го формират Nickelodeon, Baby TV и от един момент TikTok. В един момент аз си казвам: „Ти кой си? Коя е тази личност, която живее у нас и на която аз плащам сметките?“.
„Не мога да го позная!“ Защо? „Защото е толкова различен от мен.“ Защо? Защото го формира някой друг. И тогава почват скандали, разкъсвания на тъканта на взаимоотношенията.
„Ти само на тоя екран стоиш“. Аланкоолу, 13 години ти къде беше?
– И аз го виждам, много хора го правят. И подценяват това, че имаш броени години, особено при малко дете, в които трябва да му отделяш време. А това е задължение, отговорност, но и удоволствие в крайна сметка.
– Ако си го направиш да ти е удоволствие, да. Но ако си с усещането, че бебето ти пречи да си живееш живота, тогава стигаме до моя първи принцип. Неосъзнатост на ролята, на отговорността, която носиш като родител. Детето не е пречка.
– Уви, и обществото не го иска от теб. То иска евентуално да го водиш на лекар и на училище. Ако другото не идва отвътре, няма откъде да дойде.
– Точно така. И цялата тази криза идва, защото няма откъде да дойде. В българския традиционен модел за отглеждане на деца, доколкото изобщо можем да говорим за такъв, виждаме и доста хубави, и доста болнави неща. Но той се разпада, изчезва, гравитационните му сили вече не са толкова мощни.
Кой модел идва на негово място? От една страна, вътрешният импулс да имаш деца. Прекрасен! От друга, като се родят, ти спираш до физическото им оцеляване, задължението, което държавата изисква от теб, както казваш.
Обаче формирането като личност, много важно нещо, отсъства изобщо от диалога.
И това са много болезнени въпроси. Ужасни дефицити имаме като общество там. Работя отдавна с тинейджъри, бях на 19, когато започнах да доброволствам в различни инициативи. 20 години са минали, това са 3 – 4 поколения. Положението е брутално! Нямам статистически данни, но виждам толкова отсъстващи бащи, деца, които са пренебрегвани. Дори да имат маратонки за 300 лева, те не са забелязвани като личности, нямат с кого да разговарят, разрушено е доверието вкъщи.
Нагледал съм се през годините на много такива истории, дори в семейства, в които няма насилие, няма раздяла, ходят на почивка всяка година, има финансова, социална стабилност. Обаче толкова дисфункционална комуникация, напълно липсващо общуване вътре.
Не е лесно да си дете, да си млад човек, да си родител. Шантав свят.
– Какво най-много се промени в самите тийнейджъри за тези четири поколения?
– Аз не съм от хората, които обичат да се оплакват от новите поколения. Не смятам, че имаме повод, те са различни, но не и лоши.
Определено степента на взаимодействие с технологиите много ясно се вижда като промяна. Тийнейджърите преди 20 години или нямаха, или току-що бяха получили първия си мобилен телефон, през 2004 г. още не е имало айфон. Те са по-скоро от поколението, което има компютър с интернет, откакто се помни, но не и мобилни технологии.
Те преживяха за 15 години бруталната революция на технологиите. Докато за последните тийнейджъри, с които работех, телефонът беше естествено продължение на тяхното същество.
Виждам, че нещата като продължителност на фокуса се влошават, ясни са притеснителните тенденции. Гледах при излизането на ChatGPT-4 едно вдъхновяващо видео, с най-добрите софтуерни инженери и архитекти в света, които обясняваха как това ще направи ученето по-лесно от всякога. Все хора, които са станали такива, защото тяхното учене е било супер трудно. Толкова ми беше странно, че не виждат иронията…
Моята дъщеря го използва в гимназията, за да може един проект по философия да не седне да го мисли цял ден, а да го получи наготово за 30 секунди. И аз казвам: „Ама, никакъв смисъл няма от това. Той чатът го знае, ти не го знаеш. Той може да ти го възпроизведе, ти не можеш“. „Тате, нямам време“. „Защо нямаш време, това ти е част от ученето?“ „Имам още три класни“.
Ето това е тревожността ми, че им даваме възможност супер лесно да генерират интелектуални продукти, при които процесът те превръща в по-умен човек, а не крайният резулта. Това много ме плаши…
– И мен. Именно затова го има и този сайт, а и конкретно тази поредица, със следващите гости ще навлезем още и в тази тема. Благодаря ти!
Дотук в поредицата „Дигитални деца“:
Ако имате идеи за други важни аспекти от тази тема, ще се радвам да ми ги дадете тук.
