Имате дете и не сте разпознали тези типични, усмихващи и успокояващи илюстрации? Надали.
Неда Малчева от 13 години разказва за майчинските си радости и неволи чрез своите карикатури. Харесваме ги, според мен, не само защото са талантливи, оригинални, със стил и чувство за хумор, но и защото са ни близки. Защото мнозина, станали родители през това време, преосмисляме ежедневието си с „рисуваната Неда“, непосредствеността, симпатичния ѝ говор и трите хлапета.
До неотдавна тя водеше детската школа за рисуване „Картинка“, живее в малкия град Мартен… Така се събират поне 3 теми, по които ще чуем любопитната ѝ гледна точка. За изкуството, за родителството, за предизвикателствата, когато то се случва онлайн. За лудата надпревара и спокойствието на село. За трудностите, за които няма кой да ни подготви и проблемите, създавани от идеалния образ на инфлуенсърите.
Продължава поредицата „Дигитални деца“. Търся важните гледни точки и полезните съвети, които да ни помогнат като родители и възрастни. Важно е и вашето мнение! Включете се в анкетата, нека нарисуваме заедно картината на родителството в дигиталните времена.
– В твоите илюстрации семейството нерядко изглежда като война.
– То си е война. Всичко показвам както е, с тази разлика, че в реалния живот големият ми син тийнейджър е малко по-настрани. Но като се появи, е същият, като в карикатурите, с тъп въпрос от типа: „Може ли скутер?“. Да, война е.
– Ама има и много топли моменти, удовлетворение, успехи…
– Разбира се, рисувала съм ги и тях. Тогава обаче никой не реагира.
Докато така се припознаваш, явно имаш нужда да споделиш нещо.
Толкова хора пишат: „Ей, така е“, „И моето дете точно така прави“. Всички вървим по един път.
снимки: личен архив
– С какво се отличават нашите предизвикателства като родители с тези на поколението на нашите родители? Аз, разбира се, си мисля първо за технологиите.
– Технологиите докарват много възможности, но съответно и много стрес.
Пренаселихме се, светът стана малко по-опасен. Сигурно си се разхождал на 7-8 години по улиците из София, а сега не би пуснал децата.
Наскоро водих спор с баща ми, който още живее в 1992 г. По-малките ми деца са си деца и постоянно крещят, реват, блъскат се един друг и той казва:
„Вие не бяхте такива“. Всъщност, наистина не сме били.
Едно време майка ми е имала спокойно, уредено майчинство.
Двамата ми родители са учители. След като са се дипломирали, са получили места, майка ми даже е била директорка. През майчинството баща ми е ходел на работа, прибирал се на обяд, имали са собствено жилище, имали са баба и дядо под ръка. И майка ми е била спокойна, и той. Не е бил с 3 бизнеса и 15 кредита.
Спокойствието на родителя, състоянието му рефлектира върху детето.
Рефлектира, дори по време на бременността. При мен нямаше особен избор, от раждане номер едно до номер три аз не съм се спряла. Нямаше нищо спокойно, за жалост, и не е само при мен, виждам го навсякъде.
– Животът се забързва, докато идват следващите технологии, които го ускоряват още повече.
– Има ли накъде? Скоро си мислех колко ми липсват добрите стари компютърни игри. Аз се чудех как да дръпна сина ми от тях, като беше малък, все пак даваха нещо. Сега е ТикТок.
В игрите мислиш, постоянно правиш нещо, а тук… една информация набързичко се стича пред очите ти, накратко, съкратено, систематизирано, нагласено…
И те затова бързат, затова нямат търпение, искат всичко да стане веднага. Така им се поднася.
– Имаш късмета да си на село, там все пак нещата могат да се върнат в нормалното русло. В момента смятам, че най-умното нещо, което съм направил, след двете деца, е това да им осигуря къща на село, където поне през лятото да се докоснат до онова, което ние имахме преди.
– Ще ти кажа как протича „дигиталният живот“ на моите деца в Мартен. Аз не ги ограничавам, няма да им кажа: „днес без телефон“, няма нужда. Лятото излизаме на двора, има съседски деца, ще се прибере за половин час да хапне и ще се лепне за таблета. Но аз
знам, че ще го пусне веднага, като види, че другите деца пак са излезли.
При нас е така. Няма светофари, движение. Синът ми на 4 и половина отива при съседа да го вика да играят. Никакъв проблем за нас, аз знам къде са и съм спокойна.
Понякога се чудя направо в кой век живея.
Жесток е контрастът! Ние сме в много стара селска къща, полека-лека я пооправяме, но тя си стои с кокошарника, с градината. За много неща все едно си живея в 80-те, а в следващия момент трябва да мисля за таблета.
Колкото може, стреса го няма на това страхотно място и все пак съм стресирана. Само мога да гадая как е в центъра на София.
– Това обаче е още нещо, което имаме благодарение на технологиите – че можеш да живееш там и да работиш пълноценно.
– Абсолютно! Мисля, че технологиите ще вървят много бързо напред.
Ние трудно ще еволюираме, по-скоро децата ще намерят начин да живеят пълноценно с тях, поне така се надявам.
Аа не мога, обсебена съм този телефон, усещам как, като скролвам, ме зомбира. Постоянно съм на телефона, не мога да чета книги вече, но се мъча. Заминава ми концентрацията. А те си я нямат поначало.
– По какво се различава от теб рисуваната Неда?
– Аз съм много положителен човек. А тя е малко… Киселяк. Може би хората си мислят, че съм вечно сърдита, но това ми е тъмната част. Благодарение на нея си изкарвам доста негативи. Обаче и вярвам, че тя носи много позитиви.
– Спомена на гости при Свръхчовека Георги Ненов, че някои хора ги отказва да имат деца, а други ги убеждава. Може ли човек да е готов за момента, когато ще стане родител?
– Не. Имам се за млада, макар че 15 години минаха от първото ми раждане… Каква разлика за 15 години! Не съм знаела изобщо какво е да си родител. Сега има толкова повече информация, обаче проблемът е, че голяма част от нея е твърде преувеличена, понякога създава грешни представи в младите майки. И не е учудващо, че много хора превъртат, защото невинаги могат да постигнат резултата, който виждат на екраните
Инфлуенсърките създават илюзорни представи по много теми.
– И е нормално, защото така работят алгоритмите…
– Ама е прекалено. Как ги раждаш тези 4 деца, всичко около теб е спокойно, една наслада, идилия.
Тя е хубава, нагласена, бебето – чисто, усмихнато.
Аз, като щях да раждам третото, си говорехме: „Ама то ще е много хубаво! Ще се оправяме..“.
Леле майко! Чак сега, 4 години по-късно малко от малко живнах.
– Едно плюс едно при децата е много повече от 2, казвам от личен опит. Камо си представям, че 2 + 1 гони безкрайност…
– Приключение си е. Има и позитиви, разбира се, зависи каква е разликата. Винаги е трудно, докато третото е бебе, обаче малко като поотрасне… Можеш да кажеш: „Върви при батко си, при кака си“. Те наистина в един момент започват да помагат.
– Кое е най-важното, което би ти било полезно, но нямаше как да научиш, когато стана майка?
– Да не се влияя от чуждото мнение. Майка ми, свекърва ми, всички роднини са ми казвали неща, които са им били насадени от техните майки.
Прави каквото ти искаш и усещаш! Слушай себе си, не другите, не някой инфлуенсър!
Все още се притеснявам „какво ще кажат хората“, като видят две деца да си играят в локва. Докато те се наслаждават и са си деца. Да не мине някоя кисела лелка.
Също така, че няма правила. Няма нищо правилно и нищо грешно. Исках да си знам, че ще се справя.
– Много добре разбирам – за всяко едно нещо, свързано с децата, за минути получаваш противоречащи си съвети. И ако не се справиш сам, ако не пуснеш усета…
– Надявам се да се научат майките. Сега мисля, че се говори повече за това.
– Но защо стигнахме дотам инфлуенсърите да определят как да си гледаме децата? Не трябва ли да има други авторитети?
– Така са свикнали следващите поколения. Имах една много оспорвана публикация за пълноценното време. Беше ми писнало да се говори все за него, да го слушам.
Представи си силует, видео от инфлуенсър: две деца си играят на плажа, една мелодия – да си прережеш вените. Почва текст: как след време те щели да пораснат, няма да има никакво значение, че си се спуквал от работа, за да могат тия деца да ходят на почивка.
Какво е пълноценно време, дай да си го кажем? Много рядко се получава като в онези видеа.
За мен майката трябва да си има пълноценно време и за себе си. Децата също да си го имат сами, така могат да станат личности.
Обаче гледаш и ти внушават вина, че тия деца не ги отглеждаш както трябва. Бориш се с вътрешното си аз. Тези инфлуенсъри може да са прави за себе си, но майките определено са обстрелвани от много лъжи.
– В същото време и аз виждам хора, които не си прекарват това пълноценно време с децата. Например бащи, които не се замислят, че веднъж или няколко пъти ще им се случи в живота да имат бебе, а то е и интересно, и вълнуващо, и осмислящо. Също както е и трудно, изморително и предизвикателно, но това може би е част от цялостния проблем за лесния път.
– Говорим за крайностите. Една обикновена майчица, която си стои с децата вкъщи, както съм и аз, няма нужда да ѝ вменяваме, че не прави нещо като хората. Че не ходи с тях в парка всеки ден. Аз имах един тежък период, бях изпушила, изобщо не ми се ходеше на разходка. Попадах на идеалните видеа и това ме убиваше. Децата ми тежаха. Защо да не мога да си го призная пред хората? Защо е проблем, че ми тежи родителството? Ами, то си е тежко.
Тук идва въпросът за психологическата помощ и подкрепа за майката. Сигурно и за бащата, не знам. Но е по-рядко, защото не излизате по майчинство. Не преживявате този стрес да те откъснат изведнъж от твоя си свят, от стария живот. Изведнъж някой те издърпва в съвсем различен свят. Срязват ти всичко и те затварят. Дори ходенето до магазина се превръща в проблем.
– Какви искаш да станат твоите деца, като пораснат?
– Ако ме беше питал преди няколко години, щях да ти кажа „добри“. Сега искам да са самостоятелни, борбени.
Да пробват от всичко. Да разгледат света. Не искам да се водят по правила.
По авторитети, по стереотипи. Искам да са свободни хора. Да си признават, че нещо не им харесва, че не искат да го направят. Не да бъдат като моето поколение, което расте по правила.
Искам да са жители на света. Само да ми останат да живеят на село, ще се върна отнякъде и ще ги извлача оттам. После, ако искат, да се върнат, няма проблем. Селото е страхотно място за живеене за хора на средна възраст, които са видели всичко и имат деца.
– Става ли по-трудно днес да учим децата на рисуване, да се занимават с изкуство?
– Да, много е трудно, аз се отказах. Имах школа, но се предадох бързо. Едно време, когато бях дете, ние ходехме да се учим да рисуваме, когато видеха, че имаме талант. „От това дете ще стане нещо, давай да я пратим при най-великия художник“.
А сега
си бутат децата навсякъде, за да могат да компенсират стерилната среда, в която живеят.
Това е едното – водиха ми деца, на които не им се занимава. И другото – децата от малки вече имат достъп до Youtube, до Tiktok. Виждал ли си клипчетата? Много са вървежни артистите, които рисуват на таблета. Гледаш и си казваш: „О, това е много лесно“. И те бързат, мислят, че трябва да почнем от звездичките, от веждичките. Не е така. Рисуването си има основи, и то много скучни, гадни, но трябва да минеш през тях.
Детето идва при мен и ми вика: „Ще хвана таблета и ще почна да рисувам шаренийки“. А аз му казвам: „Не, сега ще рисуваш куб, перспектива“. То даже не полага усилия, защото му е сиво, тъпо, иска си готинкото, шаренкото.
Освен това таблетите правят това, което ме притеснява и в изкуствения интелект – освобождават ти ръката от задължения. Пускат ти удобства, имаш готови четки…
Абе, всичко отива по дяволите, това си мисля.
– Кое те кара вече 13 години да публикуваш карикатурите?
– Като почнеш, е много увличащо… От една година ми носи някакви дивиденти, преди това не беше така. Носеше ми някаква популярност, която ми водеше клиенти, бях фрийлансър.
Това са някакви стъпълца, върху които съм се изкачила. Първо започнах на шегичка, дай да пробвам. Бяха ми като утешителните рисунки от работата. Защото е много натоварващо да поемаш идеите на чуждите хора, особено свързани с изкуство.
После започна да се трупа популярност, тогава малко си те гложди суетата. Дай да пробвам още нагоре… И накрая го монетизираш, но аз много се инатях за това. Предлагали са ми спонсорирани постове, аз още се опъвам. Много рядко ще кача нещо и то трябва да е УНИЦЕФ примерно, за ваксините се бях застъпила. Бях подела една инициатива за ваксините, беше ме страх да бъда по-категорична, за да не бъда оплюта и да срещна недоволството на хората. Усещах, че толкова много години качвах съдържание, с което да угодя на всички… После си казах: „Защо?“. И взех, че оживях.
– Ето че благодарение на социалните мрежи можеш да стигнеш до толкова много хора…
– Точно това е нещото, което ме връща и ме успокоява. Хем ме е страх от технологиите, хем се връщам толкова години назад. Когато си купих първия таблет, баща ми беше много обиден. Защото за него е голяма новост, а ние, хората, сме недоверчиви към нови работи. Ако отидеш да си купуваш сирене, ще си купиш това, което винаги си купувал, ще бъдеш недоверчив към новата марка.
Започнах да рисувам дигитално, а баща ми беше много сърдит, че съм захвърлила молива и листа, как може такова нещо, какви са тези, новите глупости. Напротив, това пак си е същият труд, просто е с друг инструмент.
Връщам се към тези неща, когато се зачудя ИИ ще ме докара ли до улицата.
– Защо според теб майчинството е толкова голяма тема онлайн?
– Още не мога да намеря отговор. Може би защото си ангажиран с нещо, за което си отворен – детето. За мен
децата са огледала на нашите комплекси, на нашите страхове.
Хем ти е нещо ново, хем започваш да се интересуваш за здравето му, за възпитанието му, за дрехите му, за това как да се покажеш пред света с това дете.
Идва и друго. Моментът, когато майката е толкова ангажирана с това дете, че забравя колко се е сдухала тотално. И може би точно тук дойде този момент за моите нещица. Почнах преди 13 години, тогава никак не беше модерно майките да се показват в истинска светлина. Сега стана модерно да се изкарваш „истински“ – грозна, с маска за лицето, с дупка на клина, с рошавата коса. Тогава беше странно и нетипично, много повече го имаше образът на съвършеното майчинство.
Заради това мисля, че всичко, което е свързано с майчинството, е много успешно. Майките търсят информация постоянно, защото им е трудно и не знаят какво правят.
– И бащинството не е лесно, а е толкова рядка тема онлайн.
– Да, интересно защо е така. Според мен първо, защото ние още не можем да пуснем тази идея за жената, която върти къщата, децата. Освен това, съдя по себе си, че жените, майките, не могат да делегират. Да дадат отговорността на някой друг. Това е много трудно, евала на всички, които успяват.
Ние малко сме прегърнали ролята: „Ти не се меси“
като общество. Но не знам защо не се е оформила такава общност сред бащите.
– Спомена, че се плашиш от света, към който ни води изкуственият интелект. Защо?
– По-скоро опитвам да го приема, както едно време хората са приемали идващите новости – самолетите, колите. Реших, че може би аз греша някъде и нямам доверие към нещо ново. Но все още част от това нещо много ме плаши.
– Мен също. Затова го има и този сайт…
– Отскоро си платих да ползвам ChatGPT, имам онлайн магазин, в който проверявам поръчки, исках да видя какви тениски са поръчани за деня. Пускаш му един екселски файл, питаш го за точна бройка и той ти я вади. Добре, губя си времето с някакви неща, за които може да ми помогне. Обаче чувствам, че нещо не е наред.
като го ползвам, си
губя една частичка. То на мен не може да ми я вземе, защото съм си я развила. Ама на младите хора?
– Но кое е това, което ще загубят?
– Желанието да положиш усилие.
– Аз и ти няма да го загубим. Аз продължавам да си пиша статиите.
– Няма да си го дам никога това. Аз опитвам от любопитство. Сега пиша втора книга и му поисках текст, в който да развие темата за градинския сопол. Него съм го съживила в герой, казва се Найден. И му обяснявам: „Искам да ми напишеш нещо смешно за градинския сопол Найден като истински човек, как би изглеждал?“. Не ме впечатли с нищо, което аз не бих могла да напиша в пъти по-добре.
Обаче чух една фраза наскоро, с която съм съгласна. Че умният човек ползвайки ИИ, винаги ще е умен, а простият ще си остане прост. Дали е така?!…
Ако имате идеи за други важни аспекти, те също винаги са добре дошли тук.
Дотук в поредицата „Дигитални деца“:
Ако имате идеи за други важни аспекти от тази тема, ще се радвам да ми ги дадете тук.
