„Забравяме, защото не можем да смогнем да обработим цялата информация, която достига до нас, и да правим връзки между явленията. По този начин ставаме много лесно манипулируеми. И последствията се виждат – насаждат се страхове, прокарват се разделителни линии, поляризацията на всяко едно ниво в обществото се изостря, което едновременно ме натъжава и плаши.“
„Обичам да си играя с думите и да разказвам истории, които информират, обогатяват и вдъхновяват“, казва днешният ни гост.
Даниел Пенев е журналист, преводач на нехудожествени книги от английски език в областта на популярната психология, литературата за самопомощ, лидерството и бизнеса, редактор и създател на маркетинг съдържание. Автор на книгите „Хората, които променят България“ (в две части) и „От нас зависи“ и съавтор на книгата „Да тичаш към себе си“ (заедно с ултрамаратонеца Краси Георгиев).
Кои са важните истории от днешния ден и защо си струва да ги разказваме? Дали стават успешни най-неочакваните и неоправданите? Защо е толкова важно все повече да си говорим в днешния свят на ежедневни разделения?
– Правиш нещо доста рядко по нашите ширини – разказваш оптимистични, позитивни и мотивиращи истории. Кое те кара да го правиш?
– Позитивизмът не ми е цел. Аз съм имал много тежки моменти в живота и продължавам да минавам през периоди, в които се отчайвам, боли ме или се ядосвам на определени явления и събития в България, особено в последно време на фона на маратона от избори, който продължава и днес.
Според мен е нормално човек от време на време да се отчайва или демотивира. Но чрез историите, които разказвам през последните 8-9 години, първо в сайтове, а после и в книги, се опитвам да покажа една по-различна България. Не трябва да отиваме в двете крайности и да казваме „тук е раят“ или „тук е адът“, а да търсим по-здравословна, по-балансирана гледна точка към ситуацията и средата у нас.
Навсякъде има проблеми, навсякъде има и възможности. Аз съм си избрал да показвам хората, които се опитват да намират решения на проблемите или поне, както се казва, да не вредят на другите. Не се ограничавам до категории и области от живота, разказвам за нагласите, ценностите и заниманията на хора от гражданския сектор, от бизнеса, от технологиите, от образованието, от медиите. Опитвам се да давам гласност на добрите примери, защото
силно вярвам, че добрият пример е заразителен.
– Обаче не е „вървежен“. Избрал си доста нихилистично общество като за такова начинание.
– Аз се опитвам да избягвам такива обобщения, защото си давам сметка, че невинаги са основателни. Какво значи, че не е вървежен? Според мен популярността на една книга, статия или филм много зависи от контекста, в който излиза, от това как се рекламира и кой работи по съответния проект.
Живеем в свят, в който мнозина си мислят, че могат да предскажат всичко с цифри и данни, но има неща, които няма как да прогнозираш. Например първата част на „Хората, които променят България“ направи фурор, а втората се продава в пъти по-слабо, макар че вече съм си създал някакво име на базата на първата част, читателите са били доволни и съответно има логика да очаквам втората част да привлече поне същия интерес.
Но в действителност не се получава така, при това не само при мен. От разговорите ми с хора от книжните средите съм стигнал до извода, че това е световен феномен. Да вземем световноизвестен автор като Марк Менсън – неговата книга „Тънкото изкуство да не ти пука“ стана тотален хит, включително в България, но другите му книги, макар отново да са популярни, като продажби са много далеч от нея.
– Може би винаги е било така, поне при книгите. Но кога според теб журналистиката изгуби ролята си да формира, да образова, да е своеобразна съвест на обществото? Или тя никога не я е имала такава?
– Журналистиката е един от най-трудните сектори, защото в идеалния случай тя трябва да изпълнява своята обществена мисия и успоредно с това да функционира като бизнес, за да оцелее. Няма как една медия да съществува и да задава стандарти, без да е устойчива.
В същото време обаче според мен,
ако искаш да правиш журналистика, трябва винаги да поставяш на първо място обществения интерес.
Продължавам да се изумявам как разни псевдожурналисти си позволяват да разпространяват изопачени факти, подвеждащи заглавия, жълтини, твърдения, извадени от контекста. Те съзнават, че заблуждават аудиторията и че може да накърнят репутацията или дори да навредят на здравето на обектите на техните материали, най-малкото чрез стреса, който им причиняват, или като спъват професионалното им развитие, и въпреки това го правят.
Според мен разликата между добрата и отговорна журналистика и всички нейни жълти и кафяви разновидности, които дори не би трябвало да се разглеждат като журналистика, се свежда най-вече до съзнанието и чувството за лична отговорност на самия човек, който извършва тази дейност. Трябва да си запознат с принципите на медийната етика и да имаш съзнанието, че с твоите думи можеш да информираш, но и да заблуждаваш, до разясняваш, но и да объркваш, да вдъхновяваш, но и да раняваш.
Информацията, особено в днешния свят, в който тя е толкова достъпна, е огромна сила. Сила, която може да изгражда, но може и да руши, да обединява общности, но и да ги настройва една срещу друга.
Виждаме колко сме зависими – един технически бъг в системата и страда целият свят – авиокомпании, банки и пр.
За мен няма как да накараш всички в една индустрия да постъпват съвестно. Важното е всеки, който възнамерява да бъде журналист, да разбира отговорността, която носи.
– Само че изкушението е голямо, защото е ясно, че е много по-трудно да станеш популярен, като следваш професионални и етични правила.
– Аз
искам да живея в свят, в който смислените, информиращите и обогатяващите обществото истории получават вниманието, което заслужават, и се ценят от читателите, зрителите и слушателите.
Популярността на дадена журналистическа разработка не би трябвало да бъде самоцел. Ако винаги се нагаждаш към интересите на аудиторията, значи нещо не е наред, защото добрият журналист е наясно със своя морален дълг към обществото. Има един принцип в журналистиката, според който
общественият интерес е различен от това, което е интересно на обществото.
Като журналист ти трябва да поставяш на първо място обществения интерес, а не това, което е интересно на обществото. Следователно трябва да филтрираш информацията, която достига до теб и поднасяш на обществото. Ако се поддаваш на изкушението да поднасяш на аудиторията само това, което продава, няма как да правиш качествена журналистика. И този проблем не е продукт на социалните мрежи, той е част от живота ни от десетилетия вследствие на възхода на телевизията, риалити форматите и все по-многобройните и по-достъпни източници на информация и забавление. Днес журналистика все повече прилича на риалити формат – често не се задават адекватни въпроси, не се изчакват отговорите на хората, на които се задават въпроси. Или пък задаваш определен въпрос с цел да уязвиш другия, а не той да ти обясни нещата така, че и ти, и аудиторията да разберат повече по темата.
Интервютата нерядко се използват като средство за запълване на слотове в програмата на съответната телевизия. Хората са склонни да обвиняват най-вече социалните мрежи, но ако вземем телевизията, за мен изначално е безумен модел всеки ден да започваш работа с идеята, че вечерната емисия е 35-37 минути и ти трябва да запълниш това време, без значение дали информацията, която поднасяш на зрителите, отговаря на определението за новина и дали ще им бъде полезна. През лятото например невинаги има много новини в истинския смисъл на думата, но поставени под натиск, журналистите се впускат в лов за новини само и само за да запълнят предвидените минути. Много бих искал да видя медия, която в един нормален хубав ден просто ще каже: днес вечерната емисия ще бъде 25 минути, защото няма повече новини, които да заслужават вниманието ви, а ние не желаем да ви натоварваме с безполезна информация или такава, която може да породи у вас излишна тревожност, страх, отчаяние или гняв.
– Аз пък не виждам нищо лошо. Това време винаги може да се използва и за разказване на смислени истории, за които иначе не стига. А и самата медия може да създаде новина, аз се опитвам да го правя например чрез експерименти.
– Имаш право, но важното е информацията, която предоставяш, да има стойност за отсрещната страна, а не да е просто плод на необходимостта да изпълниш предварително зададена норма. Ти правиш сайта си заради смисъла, това не е основната ти работа, докато за журналистите, редакторите и продуцентите във водещите телевизии това е работа. И човек рано или късно, иска или не, се изчерпва, което се вижда например от склонността на двете водещи частни телевизии у нас да копират една от друга, за да не изостават от конкурента си.
В един момент изчезва тази добавена стойност, която аз търся, която и ти търсиш, която и други журналисти и създатели на медии търсят. Аз например не разбирам защо, след като твърдят, че обслужват обществения интерес, водещите телевизии отказват да отделят половин час на седмица за новинарска емисия, посветена само на добри новини и вдъхновяващи истории, след като разполагат със значителни финансови ресурси и журналисти, които са способни да създават материали за подобна емисия. Това веднага ме навежда на местата, че се прави умишлено.
Може би скандалното, плашещото, тъжното и абсурдното наистина продава повече, защото, както гласи популярната максима, когато куче ухапе човек, това не е новина; новина е, когато човек ухапе куче. В същото време обаче журналистите, продуцентите, редакторите и собствениците на медии нямат моралното право да твърдят, че позитивните истории не се търсят достатъчно, тъй като те самите разказват подобни истории в някои предавания и новинарски емисии и виждат, че тези материали често предизвикват огромен интерес. Изводът: нужен е баланс, среден път.
– Търсено може да става съдържание от типа на MrBeast, което е позитивно. Даваш на хората, създаваш история и имаш повече зрители от всички най-големи световни телевизии.
– Има много такива примери – Марк Менсън, Джей Шети и много други, които имат подкасти и видеоканали и пишат книги. Има и българи, чийто успех доказва наличието на глад за смиряващи, одухотворяващи и окриляващи истории – влогърът и режисьор Крис Захариев, създателят на подкаста „Свръхчовекът“ Георги Ненов, живеещият в САЩ журналист Иво Иванов, чиито истории достигат до най-дълбоките кътчета на душата и сърцето ти, и др.
Решението каква информация и какво съдържание да поднасяш на хората, до които се опитваш да достигнеш, е индивидуален избор, но този избор влияе на нагласите, ценностите и вкуса на тези хора.
Ако постоянно поднасяш страх, депресия, корупция и бедност на хората, не можеш да твърдиш, че те нямат интерес към по-различни и по-позитивни истории,
защото те просто имат ограничен достъп до такива истории. Все пак като журналист или медия ти си цедката, филтърът, модераторът.
– А мислиш ли, че има поколенческа разлика? Прословутото поколение Z търси ли повече позитивното, разчупеното?
– Донякъде да. Например една част от детството и юношеството на хората от моето поколение съвпадна с периода след присъединяването на България към Европейския съюз и ние придобихме по-ясна представа какво се случва на Запад, какви са възможностите там, но и какви са предизвикателствата. Българите, които учат, работят или просто пътуват в чужбина, не са нещо повече от българите, които учат и работят тук и нямат пряк поглед над случващото се в чужбина; разликата е в перспективата и светоусещането. Можеш да пренесеш някакъв опит отвън, нещо, което може да се подобри. За мен това е плюс за обществото ни като цяло.
Аз обаче се стремя да избягвам да правя обобщения за хората на базата на тяхната възраст, защото различните поколения израстват и опознават света в различни условия. Например родените след 2005 г. от малки имат достъп до смартфони и социални мрежи и платформи като YouTube и TikTok. Колкото повече използваш тези платформи, толкова повече способността ти за продължителна концентрация, задълбочена работа и осъзнато консумиране на информация намалява и ти започваш да
търсиш все по-кратки форми, което за мен е проблем, защото, подобно на телевизията, ти получаваш информация без необходимия за нейното осмисляне контекст.
Това неусетно променя представата ти за света, ценностите ти, очакванията ти, стремежите ти.
Виждаш едно много малко парченце от реалността. А когато милиони хора виждат едно малко парченце от реалността, това директно подкопава функцията на журналистиката да информира и да обяснява, защото, за да привлекат вниманието на аудиторията, журналистите стават по-склонни да прибягват до кратки форми, новини, базирани на прессъобщения, и повърхностни и понякога дори подвеждащи коментари и анализи.
Затова обичам да чета, да гледам и да слушам по-задълбочени интервюта, репортажи и разследвания. Когато поставиш информацията в контекст, ти даваш възможност на читателя/зрителя/слушателя да вземе информирано решение, да направи информиран избор и да придобие усещането, че разбира света с една идея по-добре, отколкото преди да е прочел/изгледал/изслушал съответния материал. Колкото и добър разказвач да си, няма как да дадеш отговор на сложен въпрос от обществен интерес или да разясниш някакъв заплетен казус, в който са замесени няколко страни, всяка със своя собствена гледна точка, със статия от 2-3 параграфа или двуминутен репортаж.
– Именно затова и аз държа на дългите текстове, с ясното съзнание, че това отказва много читатели. Но тази краткост ни променя и възприятията като цяло, и начина на мислене по много опасен начин. Както ми каза точно Иво Иванов, вече няма кой да седне да чете Достоевски.
– Не е нужно да четеш точно Достоевски или някой друг класик. Аз си признавам, че не съм чел Достоевски и не се срамувам от това просто защото не съм го усетил като нужда до този момент в живота ми. Убеден съм, че дори най-четящият сред четящите не е чел много книги, представяни като класики и включвани в списъци с „книги, които всеки трябва да прочете“. Но това не означава, че не можеш да четеш по-обемни книги или да черпиш знания и вдъхновение от медии, които предлагат задълбочени материали. Или пък истории от реалния живот от даровити разказвачи като Иво Иванов – неговите истории са дълги, но чарът им се крие именно в описателните елементи и философските размисли на автора, които те провокират да си задаваш въпроси, да се вглеждаш в себе си и в околните, да (съ)чувстваш, да (съ)преживяваш, карат те да влезеш в неговия свят, както и в света на героите на историите. Не можеш да четеш Иво Иванов между другото – трябва да се усамотиш, да се настаниш на удобно място, да не бързаш, евентуално да си вземеш чаша вино, чай или кафе и да се потопиш в съответната история.
– Дали това умение за концентрация и потапяне ще оцелее? След като тенденцията настина е видимо към все по-кратко съдържание, към все по-голям обем информация, която ни бомбардира и в която кратките форми нерядко печелят, защото изискват по-малко усилия и са по-зрелищни…
– Според мен ще има някакъв отпор на различни нива в обществото под формата на
преход от търсенето на повърхностното и лекото към търсенето на дълбочинното и смисленото.
Това се вижда дори в музиката и киното – особено след ковид, все повече хора търсят концерти на живо и прожекции на филми в киносалони и летни кина, както и възможности да си поговорят със своите любими музиканти, актьори и режисьори. Търсят автентични преживявания, които преди време някои си мислеха, че ще изчезнат. Също както преди време някои са смятали, че ще изчезне радиото или телевизията.
Не мисля, че кратката форма ще победи във всяка сфера. Просто в един момент ще осъзнаем, че колкото по-сложни са предизвикателствата пред нас, толкова по-многопластов трябва да бъде и нашият отговор. Няма как да говориш за климатични промени, глобализация, разпределяне на ресурси, социални политики, изкуствен интелект и пр. с по две изречения. Това е илюзия за разговор, „фаст фууд“ разговор, отбиване на номер.
В тези сектори има изключително сложни и мащабни явления. Много хора говорят за изкуствения интелект, но под повърхността на това понятие има море от въпроси, теми, непредвидени ситуации и казуси. Няма как да осмислим случващото се и да предприемем адекватни действия, ако разчитаме единствено на 15-минутен разговор в някое телевизионно студио.
– Обаче според мен точно с изкуствения интелект се получава така. Затова и правя сайта си по тези теми, защото виждам, че не се задълбочаваме в тях, и се опитвам да променя ситуацията, доколкото е по силите ми.
– Тук опираме и до потребителя на информация – важно е как е възпитан, какво търси и какво цени. Аз също виждам, че много хора изобщо не четат книги. За мен обаче е много плашещо, че има и журналисти, политици, законотворци и учители, които на практика не четат книги. Подчертавам, че говоря за книги, а не за новинарски сайтове и постове в социалните мрежи. Книгата ти дава перспектива, показва ти голямата картина, предлага ти контекст, помага ти да навържеш нишки и да разбереш идеи и събития, които на пръв поглед може да нямат нищо общо помежду си. Новинарското съдържание по определение има кратък живот, то е ден за ден, но това означава, че то може да бъде предлагано в изобилие.
Ако вземем последните три години в България, на фона на всички избори, икономически сътресения и ковидпандемията, които заедно генерираха тонове новинарско съдържание, ще видим колко много неща вече сме забравили, а когато са се случили, те са били по всички телевизии, радиа, сайтове и вестници.
Забравяме, защото няма как да насмогнем с цялата информация, която ни залива ежеминутно отвсякъде.
Не смогваме да обработим и осмислим тази информация. Още не сме успели да съберем частите от един пъзел, а вече трябва да редим друг, още по-голям и по-сложен. Това давене в потвърдена и непотвърдена информация, извадени от контекст твърдения, фалшиви новини и пропаганда е плашещо, защото в един момент човек става много лесно манипулируем. И последствията се виждат.
Насаждат се страхове, което за мен е най-лошото. Ако вземем голямата картина, най-лошото е това разделение, тази поляризация на всяко едно ниво.
Тъжно е, че вече каквото и да кажеш, каквото и да направиш, веднага някой вижда в теб враг. Имаме нужда от по-голямо уважение един към друг, повече смирение и по-силно желание за ползотворна съвместна дейност на квартално, местно, регионално и национално ниво – и в гражданския сектор, и в бизнеса, и в образованието, и в политиката, и в медиите, и в културата, и в спорта.
– Като че ли за сегашното състояние на нещата до огромна степен са виновни социалните мрежи. Но как можем да излезем от този затворен кръг?
– Наскоро имах честта да интервюирам Ани Дюк, която е авторка на няколко книги в областта на вземането на решения и бивш покер играч. По-рано тази година преведох една от книгите ѝ на български – „Откажи се“. Ани Дюк казва, че когато се натъкнат на факти, които категорично опровергават тяхната гледна точка, хората, които са склонни да вярват в конспиративни теории, култове и пр., например т.нар. плоскоземци, попадат в плен на когнитивен дисонанс – състояние, при което твоите убеждения са в конфликт с реалността. В този случай пред теб има два варианта –
или променяш мнението си, или търсиш обяснения и аргументи, които да докажат, че си прав.
Повечето хора избират втората опция – опитват се така да извъртят нещата, че те да съответстват на тяхната гледна точка. Именно затова според Ани Дюк целта ни не би трябвало е да уязвяваме тези хора, а да се опитваме да проведем добронамерен разговор с тях, да им задаваме въпроси в опит да им отворим очите за фактите, например: „Ето, фактите и доказателствата са такива. Можеш ли да ми обясниш защо продължаваш да поддържаш това мнение?“.
Повече от очевидно е, че те рядко променят мнението си на базата единствено и само на фактите. Следователно трябва да се опитваме да говорим с тях, за да се запознаем в дълбочина с техния начин на мислене и така да увеличим шансовете те да станат малко по-склонни да се доверят на фактите, които са налични към момента на нашия разговор. Защото,
ако не водим разговор, ние живеем в отделни балончета, които не взаимодействат помежду си. И тези балончета рано или късно се спукват.
За всички ни ще бъде по-добре да намерим начин да общуваме пълноценно, за да можем да живеем в мир и да се наслаждаваме на живота. Когато в обществото тлее някакво напрежение, то рано или късно избива.
– Именно, и аз мисля, че най-важното е да си говорим. В крайна сметка малка страна сме, толкова повече неща ни събират, отколкото ни делят. Делят ни все пак основно социалните мрежи, които са прекалено мощни, за да бъдат регулирани.
– Не съм експерт по темата и не знам доколко регулирането на социалните мрежи е възможно или ако е възможно, кой и как може да гарантира, че регулациите се спазват. Те имат алгоритми за оценка на съдържание, обаче могат да ограничават полето за обществен разговор по някои теми, а с тях може и да се злоупотребява. Уместното и навременно филтриране на съдържание е едно, а цензурата – съвсем друго. Кой и как може да постави ясни граници и да отговаря за тяхното зачитане в пренаситения от информация и с нисък праг на обидчивост свят, в който живеем? Наивно е да очакваме компаниите, които стоят зад социалните мрежи, да решат всички или дори по-голямата част от тези проблеми, тъй като те развиват бизнес и приоритизират печалбата.
– Определено, и аз не смятам, че технологиите за момента ни помагат в осмислянето на информацията, по-често ни пречат.
– Нужен е многопластов отговор от много различни институции и хора. Няма да стане само с помощта на технологичните компании, само с помощта на правителствата, само с помощта на граждански организации. Според мен ключът е в образованието – и формално, и неформално.
Има неправителствени организации, които се опитват да дават насоки на децата и младежите (и не само), за да могат те да развиват своята информационна и медийна грамотност и да се ориентират по-добре в съвременната информационна и медийна среда. Има и проекти за проверка на фактите. Вероятно лека-полека напредваме в тази област, макар и по-бавно, отколкото ни се иска.
Другото предизвикателството е пропастта между столицата и по-малките градове. Трябва да си да дадем сметка, че не само в България, а в много държави по света, ако изключим скандинавските и още няколко страни, които са по-балансирани като социално-икономическо и регионално развитие, има много голяма разлика в стандарта на живота, нивото на образование, начина на мислене и достъпа до възможности за обучение на живеещите в по-големите и в по-малките градове. Тази пропаст е проблематична, защото уж сме в една държава, а може да се чувстваме много по-близки като ценности с хора от Великобритания, Германия или САЩ, отколкото с наши сънародници, живеещи в малък град в България.
Получава се маргинализация в самите общества. И когато прибавим социалните мрежи, се насъбират гняв, завист, омраза и агресия.
Стигаме до много изострена комуникация, която в един момент спира да е диалог и става монолог – аз ти казвам едно, ти ми казваш друго, но никой не чува другия.
– Как си представяш на този фон бъдещето на медиите? Аз мисля, че журналистиката е мъртва във варианта, в който я познаваме, защото не може да влезе в конкуренция с фийда. И трябва да се прероди по нов и различен начин.
– Ясно е, че журналистиката е една от сферите, които търпят най-големи промени в резултат на засилващото се влияние на новите технологии и социалните мрежи, това е неизбежно.
Има медии, които се адаптират. Все повече от тях опитват да предлагат видео и/или аудиосъдържание, да търсят баланс между кратки и дълги форми, да обясняват, а не само да информират, да практикуват т.нар. журналистика на решенията – жанр, при който целта на журналиста е не просто да критикува и да търси виновни, а да дава насоки и да предлага потенциални решения на конкретни проблеми чрез проучвания на чуждия опит и чрез интервюта с хора, които разбират от съответната материя, например как можем да се справим с трафика в големия град или да организираме образованието така, че то да подготвя децата и младежите за предизвикателствата в живота, а не основно за успешното полагане на един или друг изпит.
Журналистите трябва да си дадат ясна сметка, че в този океан от информация, в който плуваме, на първо място трябва да дават стойност на хората.
Ако не предлагаш нищо повече от повърхностни статии и репортажи, каквито могат да правят и голяма част от потребителите на социалните мрежи, няма как да оцелееш дълго време като журналист и/или медия. Имаме нужда от повече бавна и отговорна журналистика, при която заделяш достатъчно време да събереш достатъчно информация, да потвърдиш нейната достоверност и да я синтезираш, преди да я поднесеш на аудиторията, а не бързаш например веднага след някакъв инцидент да съобщиш кой е пострадал, кой е загинал и каква е причината за инцидента и дори излъчваш на живо трагедията, независимо че единственото, което постигаш по този начин, е усилване на скръбта и тревогата на хората, които гледат кадрите.
Безцеремонното включване на живо заприличва все повече на риалити предаване, в което цялата страна гледа в реално време разгръщането на поредната трагедия. Не виждам как точно подобен подход към отразяването на инциденти, катастрофи и природни бедствия помага на близките на пострадалите и на обществото като цяло. Алтернативата е да съобщиш накратко за случилото се, без да навлизаш в подробности, чиято достоверност не си потвърдил, и без да правиш дълги включвания на живо. Едва когато си събрал най-важната информация и си проверил фактите, тогава вече можеш да я съобщиш на зрителите, като внимаваш да не усилваш ненужно болката, страха или притесненията им. Успоредно с това във времето можеш да подготвиш и материал, в който разглеждаш какви стъпки биха могли да бъдат предприети за предотвратяване на такива трагедии в бъдеще.
На моменти ме гложди мисълта, че самата журналистика, за да поддържа висок рейтинг, иска да има проблеми, защото така може да предлага хляб и зрелища. И това е тъжно.
Вече са рядкост разговорите на ниво идеи. Разговорите често се свеждат до „аз ще те смачкам, ще те уязвя, ти си от тази партия, от този отбор, ти знаеш ли аз кой съм, нищо не разбираш, само ние можем да се справим с тези проблеми…“. Липсва желание за осмисляне на самия проблем, но за сметка на това деленето на лагери процъфтява. Така няма как да печелим наистина важните за обществото ни битки.
– А уж би трябвало вече всеки да има интернет и по този начин да има достъп до цялото море от информация.
– Да, но понякога просто приемаме определени неща за даденост. И пак стигаме до ролята на образованието и нуждата от развиване на информационна и медийна грамотност.
Мечтая си в България, подобно на влиятелни бизнесмени и политици на Запад като Бил Гейтс и Барак Обама, също да виждаме, да чуваме и да четем за
влиятелни български бизнесмени и политици, които да публикуват свои препоръки за книги, които са им направили впечатление.
Ако не друго, така най-малкото темата за четенето ще заеме по-централно място в обществения дневен ред. Какво четат нашите политици? Аз се притеснявам, че те не четат кой знае колко – нито художествена, нито нехудожествена литература. Като не четат, те не само не дават добър пример на останалата част от обществото и не показват, че четенето на книги е полезно и приятно занимание само по себе си, ами дори усложняват и без това сложните проблеми, пред които сме изправени – както от незнание, така и от нежелание да разберат какво става и какво може да се направи.
В среда, пропита от неосведоменост, необразованост, пошлост, завист, злоба, агресия, безнаказаност, високомерие и делене на лагери, ние започваме да губим способността си да оценяваме доброто, красивото и стойностното, което ни заобикаля и ще продължава да ни заобикаля.
И още една голяма моя болка – думите губят силата си. Не спираме да словоблудстваме, като от сутрин до вечер говорим за европейски ценности, евроатлантизъм, съдебна реформа, реформиране на образователната система, реформиране на здравеопазването, права, свободи и пр. концепции, които се изпразват от съдържание вследствие на непрекъснатото им повтаряне в съчетание с липсата на тяхното прилагане на практика..
Мисля, че всеки от нас има моралния дълг да се постарае да допринесе за облагородяването на заобикалящата ни среда и за подобряването на нашите взаимоотношения, като подхожда по-осъзнато към думите, които използва, действията, които предприема, и изборите, които прави, и като търси мостове между себе си и другите. Ако полагаме необходимите усилия всеки ден да ставаме по-добри хора въпреки своите несъвършенства и слабости и да мислим за себе си като част от общност, а не като свободни електронни, които нямат нищо общо със себеподобните си, значително увеличаваме шансовете си да се съхраним като държава и общество и да живеем в мир и разбирателство.