Веселин Веселинов е тазгодишният победител в седмия национален литературен конкурс „Станка Пенчева“. И далеч не само, докато говорим, ми показва стена в дома си, пълна с поетични отличия.

Той завършва хуманитарна гимназия „Дамян Дамянов“ в Сливен, след което се насочва към разностранните полета на психологията в СУ „Св. Климент Охридски“. Доктор по клинична психология, от 13 години работи като учител и училищен психолог, а вече и преподава на бакалаври и магистри в Нов български университет.

Какво е да си успешен поет днес? Кое те кара да продължаваш? Как изглежда бъдещето на поезията? Докога ще я има? Как тя може да вълнува повече хора, да ни помага да осмисляме големите теми на днешния ден?

Тематичната поредица от Дигитални истории:

• ИИ влезе сред най-добрите на втори поетичен конкурс (експеримент)
• Българският литературен Банкси
• „Поезията остава едно тайно съкровище“. „Христиан Папазов“ в първото си интервю
• „Машината не може да бъде поет“ – списание „ЛИК“ през… 1967 г.
• „Поезия от ново поколение: Реални и дигитални писатели“ – Библиотеката, БНТ1

– Ето че стихове, генерирани от изкуствен интелект, попаднаха в топ 10 на два поредни поетични конкурса у нас. Това е и поводът да те поканя – ти спечели съревнованието, в което направих експеримента си – „Станка Пенчева“. Какво мислиш за това, което се случи?

– Не знам дали съм най-точният човек, който да отговори, тъй като съм малко по-особен. Живея встрани от технологичните новости и достижения. Аз изобщо не съм запознат с тази материя, тя ми е

много далечна, чужда, срещам страхотни съпротиви към нея.

Имам солидно образование, но то е в една съвсем различна сфера. В работата си като психолог ежедневно се сблъсквам с проблемите на хора от плът и кръв. Подрастващите и техните родители споделят с мен за конфликти, съмнения, тревоги в семействата и съм прекалено фокусиран върху това, нямам време за злободневното на деня, част от което е и фактът, че генерирани с AI литературни произведения са сред първите 10 отличени в два конкурса със завиден авторитет и влияние в нашите среди.

Но пък се замислих, че можем да разгледаме темата през една алтернативна призма: често за литературните конкурси се злослови, че са предварително уговорени, че има нещо нагласено, че членовете на журито нарушават анонимността и наградите се раздават на някакъв различен принцип от този на таланта и заслугите. Ето че тези стихотворения не са на реален човек, когото журито да познава, да иска да поощри. Това са текстове, които са били прочетени непредубедено, харесани са по някаква причина и са успели да се преборят с работите на други хора, участващи в такива конкурси.

– Именно! И аз още веднъж се извинявам на журито, но няма друг безпристрастен начин да проверим колко добри са наистина генерираните стихове. Иначе читателят винаги е предубеден, малко или много…

– Да, но аз по-скоро го разглеждам като доказателство, че няма нещо, което е предварително нагласено.

Използвам предимно социалната мрежа Фейсбук, където се разгоряха дискусии – хора от литературните среди недоволстваха открито след „Веселин Ханчев“, а и покрай новината за намеса на ИИ в конкурса, който спечелих – „Станка Пенчева“ в Стралджа. Но знаеш ли какво ми прави впечатление? Те разглеждаха казуса само от своята си гледна точка и болка, че не са номинирани или спечелили, има такива хора, които всеки път се заричат да не изпращат повече творбите си в подобни конкурси, защото не са оценени. Разглеждат избора на генерирани с изкуствен интелект стихове като възможност за омаловажаване на журито или на тежестта на конкурса. На мен това не ми харесва. Пак казвам, аз стоя встрани от тези неща.

– Точно затова е важно и че се случва в два поредни конкурса, няма как да говорим за вина или погрешен избор на журито, става дума за сериозни имена от литературния свят. И всичко това, според мен, отваря безброй важни въпроси, свързани не само с поетичните конкурси, но и с поезията, с творчеството, с бъдещето ни като вид…

– Много хора очевидно се притесняват, страхуват се от развитието на изкуствения интелект. Ами, аз не го приемам по този начин, като някаква заплаха. Не смятам, че по някакъв начин работата ми би била застрашена от него. Говоря чисто професионално и финансово, не мисля, че това би могло да ме замести като специалист.

От друга страна, за мен няма драма, ако не съм отличен в някой конкурс.

Имам страшно много награди, някои от тях са по стените у дома. Но какво от това?

Мислещият човек винаги се съмнява в себе си. Аз изпращам това, което съм написал в различни конкурси като търся потвърждение, че не си губя времето, че не го правя напразно или любителски, а такава висока оценка на хора, които са с много опит, с много постижения в съответната област, затвърждава и малко успокоява естествената тревога на мислещия човек: „Абе, аз достатъчно добър ли съм? Справям ли се?“. Това е проверката.

Но, пак казвам, няма драма, ако някъде не съм отличен. И това ми се е случвало, но не бих тръгнал да търся има ли сред спечелилите стихотворение, генерирано през изкуствен интелект, или да търся недостатъците на останалите отличени публично.

Не, животът продължава. Малко по-отвисоко ли… Не знам, така ги виждам нещата.

– И ти прави чест, така би следвало да изглежда всяко състезание, независимо в спорта или изкуството. Само че не трябва ли да променим някак си правилата? Аз не знаех, че в първия конкурс участват генерирани стихове, иначе не бих повторил, но резултатът е налице. 2 от 2 участници с генерирани стихове стигат до топ 10. Оказва се не само, че алгоритъмът пише неразличимо, а и по-добре от голяма част от хората, които са участвали. Две независими журите оценяват. Това не е ли важен знак?

– Не знам какво означава „да пише по-добре“, защото всичко е страшно субективно. Ако аз един ден участвам в журиране на конкурс, на мен ще ми хареса едно, ако ти – на теб ще ти хареса друго, така че не мога да кажа, че пише по-добре.

Не съм чел тези стихотворения, те едва ли са класически стихове. Предполагам, че щом са генерирани с изкуствен интелект, са в бял стих…

– Един известен автор ми написа в коментар, че ще си решим проблемите, ако търсим класически стих. Не е така, за съжаление, не е толкова лесно. Това го казвам като човек, който познава темата професионално, при това от поне две професии.

– Тоест, той има възможност да генерира и класически стих, така ли?

– Дори в момента да не е така – а е напълно възможно, – лесно ще се научи да го прави. Иначе и аз като читател предпочитам класическите стихове, още могат да бъдат намерени и мои стихове онлайн, само класически са.

– Това разделение „класически или по-модерен стил“ отново ми звучи като „за или против изкуствения интелект“ – Павел Матев, Младен Исаев, Дамян Дамянов и Недялко Йорданов срещу „Литературен вестник“, Георги Господинов и поетите на ранната демокрация…

Всичко в нашето общество е полемизирано. Като почнеш от Левски и ЦСКА, София срещу провинция, гей парадът срещу християнското семейство. Ето, и в поезията класически срещу бял стих или за или против изкуствения интелект.

Според мен, за да съществува едно нещо, има причина.

Вероятно хората, които изпращат за определен конкурс, са направили проучване какви стихотворения, какви автори са печелили предишни години. Защото определено има конкурси, в които все още победителите са единствено и само автори на класически стихове. И обратното – в които изцяло се толерира онзи по-модерен стих, без пунктуация, без главни букви, в който може да се използва доста по-особена лексика, жаргон.

За да обобщя: не смятам, че някога изкуственият интелект би могъл да пише по-добре от Борис Христов, от Палми Ранчев, от Екатерина Йосифова.

Помолих Веселин да ни се представи и чрез избрани свои стихотворения. Той избра тези две – едно класическо и едно модерно. Кликнете върху заглавието, за да прочетете стихотворението.

– И аз не мисля. Но все пак ето, мисля, че имаме повод да си говорим повече по тези теми. Това е, което аз искам, да водим разговора, не да се водим по поредното разделение, затова каня хора и от двете страни на всяко едно от тези разделения. Попитах и гостите на сайта какво мислят за изкуствения интелект? Харесва ли им, мислят ли, че ще ни доведе към по-добро? Трябва ли да го забраним? И се включиха 750 души, резултатите бяха доста поучителни.

Теб какво те кара да продължаваш да пишеш?

– Продължавам да пиша не специално заради наградите, или от позицията на фейсбук критикар, който се изказва от „високата трибуна“ на социалната мрежа: за или против Георги Господинов, за или против поредния победител, носител на Славейковата награда.

Не. Просто поезията е повод за много приятни, ключови срещи. Ето нещо, което е невъзможно да ни се даде от изкуствения интелект.

Благодарение на поезията аз съм се запознал с интересни хора, които няма къде да срещна по друг начин, разбираш ли?

Ще ти разкажа история, която илюстрира точно това. Основно пиша поезия, но преди години бях изпратил един разказ в конкурс на бургаската писателска общност. Спечелих, макар и не първата, а специалната награда.

Беше на 14 февруари 2020 г., там се запознах с редактора на моята книга – Роза Боянова, прочута бургаска поетеса, която ми връчи наградата, ето, създадохме контакт. И няколко години по-късно той ми беше много полезен, защото ми беше необходим редактор с опит, име в поезията. Сетих се за нея, предложих ѝ и тя се съгласи. И така, вече имам издадена стихосбирка, която спечели програма „Дебюти“ на Фонд „Култура“ преди няколко години и беше изцяло финансирана от тях.

„Помолих“ Midjourney да създаде илюстрации към стиховете, с които се представи гостът.

Излезе в началото на 2022 г. и също е отличена в литературен конкурс, говорим вече за книга, а не за едно до три произведения. Направих много приятни представяния в доста градове – София, Пловдив, Бургас, Стара Загора, Шумен, Айтос, Поморие, Боровец, представили сме я в Копривщица в рамките на Дебеляновите дни, отидох със стиховете си и до Македония. На тези места сме били заедно с рецензента на книгата – Татяна Йотова, тя свири на китара, имаме песни по някои мои стихове и се получава много добре.

Та, ето, поезията е една безкрайна възможност!

Изпращам стихотворения за конкурси до голяма степен заради това. Ето, в Стралджа, на конкурса „Станка Пенчева“, се запознах с акад. Иван Гранитски, който беше председател на журито, с Ники Комедвенска, която също като мен е от Сливен, но никога не сме се срещали преди. С поети от Казанлък, от Ямбол. Това са мигове, които са зареждащи. Разговори със съмишленици. Знаеш, в забързаното ежедневие, не ни остава време

да беседваме за литература, за неща, които все по-рядко намират място в нашия делник. Това ме мотивира да пиша, уважавам конструктивния диалог между творците.

– Аз също. Точно тези разделения, изчезването на нюансите, невъзможността да обсъждаме пълноценно са сред причините да го има този сайт. А кои са най-големите ти поетични награди, тези, с които най-много се гордееш?

– Много се гордея с националната награда „Георги Давидов“ на община Шабла за морска поезия, която спечелих през лятото на 2023 г. за цикъл морски стихотворения. Печелил съм „Горчиво вино“ в Петрич, отличаван съм в „Биньо Иванов“, „Георги Черняков“, „В полите на Витоша“… „Яворовата награда“ в Поморие също ми е ценна. За тези се сещам сега, но са още много и различни.

– Наградите наистина са много и впечатляващи. И съжалявам, честно казано, като човек, който чете, че трябва да чуя за твоята поезия покрай нещо съвсем различно. Идеята на конкурсите е също да дават шанс на нов автор да стигне до повече хора, обаче не мисля, че се случва… Има ли как поетите да стигат до повече читатели, както е било едно време?

– Контекстът на времето е различен. Може би едно от малкото хубави неща преди 1989 г. е било по-различното отношение към културата.

Бях на един концерт на „Фамилия Тоника“ в НДК и от сцената разказваха как е имало задължителни песни, които трябвало да изпеят, една от тях е „Люлякови нощи“ по стихове на Павел Матев.

И пак стигаме до щекотлива тема. Приближените до властта или дисидентите? Но ето, това хубаво стихотворение – „Люлякови нощи“. Едва ли не са задължили изпълнителите да го превърнат в песен, а то остава и до днес. Аз го обичам именно заради тази популярна песен се е запечатало в съзнанието ми.

Но това вече няма как да се случи според мен, защото живеем в съвсем различни времена. Поезията все повече се превръща в бутиково изкуство, няма как моята да е достигнала до кой знае колко много хора.

Всъщност, не знам и дали искам. Мисля, че тези, които трябва, ще ме намерят. Рано или късно.

И няма проблем, може би защото не се препитавам от това.

– Какво би те накарало да спреш да пишеш?

– Никога не съм мислил по този въпрос. Като става дума за конкурсите, аз никога не сядам да пиша, защото има определена тема. Не, става случайно. Шофираш, някаква фраза ти се появява, след това я развиваш. Четеш нещо, историята ти харесва и ѝ даваш свой прочит през творчеството. Преживяваш нещо, минава време, в което го осмисляш и охудожествяваш. Никога не пиша на всяка цена, затова и не съм мислил какво би ме накарало да спра.

Може би смъртта. Но има и нещо друго. Графоманията е страшно явление.

– Особено днес, когато онлайн всеки може да получава лайкове за „евтини“ думи.

– Благодарение на социалните мрежи ставаме свидетели на какво ли не. И оценката в един литературен конкурс би могла донякъде да те успокои, че не спадаш към групата на графоманите. Макар че, може би, те пък имат нужда да излеят нещо?

Пиша, защото много чета. Ето това е.

Според мен пишещият човек трябва повече да чете и по-малко да пише. Това е популярна максима. Чрез някаква творческа амалгама се разбъркват много неща у мен, така, на базата на прочетеното и запечатаното, създавам нови, мои си неща.

Записвам си разни интересни думи от прозата, които според мен не са толкова употребявани и биха звучали интересно в поезия. Това за мен представлява някакъв тип удоволствие и отмора от дългите работни дни.

Помолих Веселин да ни се представи и чрез избрани свои стихотворения. Той избра тези две – едно класическо и едно модерно. Кликнете върху заглавието, за да прочетете стихотворението.

– Работиш с ученици и студенти, аз също имам две малки деца. Имам чувството, че сега поезията им е много по-далечна. Например, в гимназията, за мен Дебелянов беше явление, което ми осмисляше живота.

– Разбира се, че им е безкрайно далечно.

Много често далечно им е дори писането на български език, допускат правописни, стилистични, пунктуационни грешки…

Със сигурност четенето и писането не са ценност за голяма част от тях. И може би са останали няколко гимназии в България, в които това е съхранено. Не мога да кажа, че забелязвам някакво по-специално отношение към литературата изобщо у повечето подрастващи.

При студентите също е особено, доста са различни от мен, когато съм бил на техните години.

В гимназията обожавах да чета Николай Лилиев и изобщо българските символисти: Емануил Попдимитров и Христо Ясенов, макар и не толкова популярни.

Беше ми приключение да откривам автори, които ги няма в христоматията или учебника.

И това също ми носеше едно особено чувство на радост от нещо, което съм открил, което не е толкова и масово.

Много обичам и сега да откривам съвременни български автори. И когато се получи, винаги е вълнуващо.

– Дай някои примери…

– Галин Никифоров е такъв, макар че името му като масов отзвук не може да се сравни с това на Захари Карабашлиев например.

Керана Ангелова пише и поезия, и проза – тя е сред бургаските автори, много особена, специфична, грабнала ме е. Здравка Евтимова, също разпознаваема и като име, и като лице, любопитен ми е романът „Четвъртък“, а любим разказ от нейните ми е „Време за косене“.

Въобще, аз съм съсредоточен върху българската литература. По-рядко чета световна класика. Може би, защото ми е много важен контекстът, а в българската литература откривам неща, които са ми по-близки като ежедневие. А и като психология, защото все пак с това се занимавам.

„Помолих“ Midjourney да създаде илюстрации към стиховете, с които се представи гостът.

– Аз също, неслучайно често ми гостуват български автори. Благодаря и за препоръките, и за разговора!

Тематичната поредица от Дигитални истории:

• ИИ влезе сред най-добрите на втори поетичен конкурс (експеримент)
• Българският литературен Банкси
• „Поезията остава едно тайно съкровище“. „Христиан Папазов“ в първото си интервю
• „Машината не може да бъде поет“ – списание „ЛИК“ през… 1967 г.
• „Поезия от ново поколение: Реални и дигитални писатели“ – Библиотеката, БНТ1