Колко e важен за вас профилът ви в любимата социална мрежа?

А какво ще стане, ако всичко, което той пази, изчезне за секунда, без да има шанс да бъде възстановено?

Днес все по-често държим файловете си в хранилища, разчитаме на платформите да пазят архивите ни, да ни информират какво се случва. Без да имаме време да се замислим какво всъщност им доверяваме по този начин.

Поне докато не усетим по болезнения начин колко са уязвими връзките, които са ни изградили технологиите.

Изображенията са „дело“ на DALL·E 3, „помолен“ да поразсъждава за проблемите на човека, изгубил достъп до профила си

Днес си тук, утре те няма

„Когато ти откраднат профила, имаш усещането, че някой е нахлул в дома ти с взлом. Всичко е изчезнало“, прочетох неотдавна… във фийда си.

Ден по-рано бях приел поканата за „приятелство“ (социалните мрежи наистина са забавни в терминологията си) от колежка, която отдавна познавам. Разгледах, убеди ме, че става дума за нея, а не за фалшив профил и продължих нататък. Както често правим всички…

Оказа се, че наистина е тя, изгубила достъп до профила си.

Замисляли сте се скоро по някоя от тези теми? Къде и как опазваме важните си спомени? Онези файлове, които ни напомнят кое сме ние? Онези данни, които ще ни помогнат да оцелеем, ако утре светът, пази Боже, се пробуди без Facebook или Google?

Отговорът е толкова различен за всеки, колкото са и връзките, които си е изградил с най-ежедневните мрежи. С онези, които отваря и потребява всеки ден, които са се научили да се съобразяват с очакванията му.

Въпросът е… да си задаваме въпросите навреме.

Носете си новите дрехи, момчета!

И така, днес платформите се грижат за нас, като помнят много добре всяко наше действие. Всяко търсене, всеки лайк, всеки злостен коментар. Нещата са много, много по-персонализирани от времената, когато се криехме зад псевдоними и креативни абревиатури.

Удобството е тук, голяма част от комуникацията в мрежите, които са пригодени за нея, се осъществява между хора, които стоят с имената си. Не е особено трудно да влезете в диспут дори с популярен политик или инфлуенсър, а когато два електронни образа от някоя от тези групи влязат в клинч, вадим пуканките и започваме да лайкваме и да пускаме усмивки.

Кога за последно гледахте снимките в семейния албум? Надали много скоро, но пък със сигурност любимата платформа ви е напомнила какво сте правили на този преди 7 години и сте се усмихнали умилително при вида на бебешката снимка на хлапето, което вече напредва в училищните класове.

Ние сме все по-малко самите нас и все повече – профилите си. Делегираме им все повече, отдаваме им все повече, доверяваме им ежедневието си… а ако нещо се счупи?

Арменският бот

„Verba volant, scripta manent! ФБ и Зукърбърг опровергаха вечната сентенция, че писаното остава…“, написа също моята колежка, журналист с впечатляващ опит, днес специалист в сферата на пиара и маркетинга. Именно нейната история ни събира днес.

Преди десетилетие щеше да е лесно. Правиш си нов профил в която и да е платформа, започваш отначало. Обаче днес… може би Мъск не е най-точният пример, но замислете се, ако в някакъв момент всичките му туитове или ексове изчезнат, надали ще си спомня всичките покани за сбиване, които е отправял – към Зукърбърг или Путин, всичките си идеи и амбиции…

Него няма да го мислим, има си своя социална мрежа и ако все пак е малко по-внимателен с нея, може и да не я унищожи. Въпросът е за потребителя. За „обикновения човек“…

Освен че не помним телефони, не пазим снимки и спомени близо до себе си… в океана от онлайн данни през все повече медиуми уж имаме все повече канали за комуникация с другия, а в същото време… все не са в наши ръце. Помните ли наизуст телефона на най-добрия си приятел?

Бог високо, Цук далеко

„После си даваш сметка за мащаба, колко реално „онлайн“-ът е част от живота ти, личен и професионален. И накрая ти става смешно, като се усетиш, че „нямаш спомени“, написа още колежката.

А отдолу видях коментари: „Преживях го миналата година!“ „14-годишен профил… добре отглеждан във времето си замина безвъзвратно! Оттогава колегите ме наричат „жена без минало, но със светло бъдеще“.

И ако днес все пак нещата са обратими, един профил може да бъде възстановен, все пак държим и връзките си извън мрежата… дали ще е така и след още някоя следваща стъпка, когато оставим още и още от себе си онлайн? Технологиите напредват, данните се пазят все по-сигурно, но… ако ги доверим не на правилната социална мрежа? Ако изведнъж се окажем неудобни или несимпатични на този, на когото сме ги оставили? Това не е ли още една стъпка към раждащата се онлайн друга история, различна и не непременно вярна?

Но това, все още, е в бъдещето. Докато историята на моята колежка показва, че и днес рискуваме прекалено много, оставяйки всичко важно като част от профила си тук и там.

Фигаро Цук, Фигаро там

В нейния случай се оказа, че става дума за хакерска атака. Тъй като управлява няколко страници, на една от тях получава съобщение, че е нарушила правилата на общността. Тя има доста голям опит, знае, че често подобни съобщения идват просто за да те накарат да кликнеш някакъв доста убедителен линк… но, както е ставало дума, дори на специалистите по киберсигурност се случва да се подведат.

Просто кликва на подвеждащата връзка, дори не въвежда никаква допълнителна информация… и забравя за случилото се.

Няколко часа по-късно мобилната апликация на Facebook ѝ иска парола, не приема въведената и ѝ казва, че е била сменена преди малко…

Е, на всички се случва, хакнат профил, нали? Facebook е най-популярната мрежа у нас, със сигурност ще има много механизми, така че да се свържете със специалистите от поддръжката, нещата бързо да си дойдат на мястото…

Очевидно и по начина, по който започна тази история, тук не се случва по този начин. Факт е, че първата и най-голяма социална мрежа, а и конкурентите ѝ, разчитат на бързото скалиране, на това по-малко екипи да отговарят за по-голям брой клиенти. А и защо да го правят? Да не би някой да ги задължава да се грижат за поредния профил в суматохата на ежедневието…

Ето че тази седмица подчинените на Зукърбърг обявиха, че вече ще има платена версия на платформата, без реклами и с директна връзка с „човешка“ поддръжка.

Още ли мислите, че социалните мрежи са ни приятели? Ами ако някой има и изгода ние да изчезнем онлайн, защото сме неудобни поради една или друга причина? Трябва ли да поглеждаме и към китайските „идеи“ в тази посока…?

Черното огледало

Тук за момента най-често на помощ идват алгоритмите, които се учат бързо и са все по-добри в работата си – да дадат съвет или да се справят с проблемите, изникнали пред потребителите. И все пак… си остават алгоритми.

Пример в тази посока е съдържанието – някога само с едно докладване на нарушаващ правилата пост той просто изчезваше. После границите доста се размиха. Днес постовете изчезват по-рядко, профилите по-рядко биват блокирани заради съдържание… просто защото алгоритъмът се оказа доста по-добър, за да избягва много подобни случаи. Което не значи, разбира се, че взетите решения са непременно точни.

Дали онлайн гигантите или алгоритмите им се грижат достатъчно добре за потребителите си обаче е въпрос, който става все по-голям и все по-важен. Най-вече защото и самите потребители имат все по-малко механизми да въздействат.

Лице книга

Оказва се, че колежката ми просто няма как да влезе в профила си, сменени са телефоните за връзка, резервният имейл… Профила ѝ го няма, а с него е изчезнало и всичко, което той пази – снимки, разговори, връзки, спомени.

Разбира се, тя първо блокира банковата карта, свързана с профила – именно тя се е оказала целта, която е привлекла хакерите. За щастие, липсва сравнително малка сума. Преводите за все за Южна Корея, явно е кликнала на погрешното съобщение, дошло от тамошни хакери. Атакуващите са правили скромни транзакции, за да не привлекат вниманието, банката реагира бързо и постепенно почти всичко е възстановено.

Но не и профилът.

12-те профила

„По-сериозният проблем според мен е поддръжката на Facebook, тя те върти в автоматизирани менюта. Когато изпълниш всички стъпки, пак е недостатъчно – профилът не се възстановява, не е и изтрит. Facebook ми казва, че профилът съществува, но е един вид невидим, защото е деактивиран.“

Основният ѝ съвет за хората, озовали се в подобна ситуация, е първо да блокират банковите карти, а после да потърсят помощ от специалист, който има актуален опит в конкретната социална мрежа.

Колежката ми прави всичко, което се иска от нея – снима документите си, те са валидирани, но седмици по-късно достъпът го няма. Създава си новите профили, просто защото ѝ трябват в ежедневието, най-вече професионално.

От сърце ѝ желая да се върне в старото си аз…

Но въпросът тук е много по-голям.

Тука има, тука няма

„Facebook профилът, всички знаем, не е лично пространство“, казва тя. „Поради ред причини, под една или друга форма, той обаче вече е нещо твое, лично. Буквално усещането е, че някой е влязъл в дома и ти го е ограбил, вече нямаш нищо“.

Тя все пак има късмета да пази и на други места важните си снимки, контактите с хората. „Те се наваксват. Но ми стана хем смешно, хем малко тъжно – за мен една от най-добрите функционалности на Facebook е, че ти предлага т.нар. спомени – какво се е случило на същата дата преди няколко години. И като започнеш отначало, все едно нямаш спомени… Впечатлиха ме и коментарите под моя пост – хората явно се отнасят доста грижливо към своите профили, малко като едновремешните тамагочита, които си ги хранехме, приспивахме… Едно цветенце, храниш, поливаш и когато някой ти го отмъкне, се чувстваш буквално излъган и ограбен.“

„Това за мен беше още едно потвърждение, че социалната мрежа си остава една проста тръба, канал за споделяне на информация, но не бива да слагаш нищо лично вътре, защото буквално след 2 часа може да го няма“, допълва тя.

Наистина ли сме готови за следващите стъпки? За виртуалния свят, за метавселената? За времето, когато алгоритмите все по-умело могат да имитират поведението ни? За стъпките, когато от профила ни ще зависи все повече, и повече, и повече…