Можете да чуете тази Дигитална история в 

„Който контролира миналото, контролира бъдещето“, пише в една книга, която се напреварваме да цитираме. Също и „който контролира настоящето, контролира миналото“.

Докато все повече делегираме паметта си на технологиите, животът ни ще става все по-лесен. Докато търсим времеубежището си в собствените си балони, това ще ни събира и дели.

Може ли обаче днешните технологии да променят историята? Да зачеркват и да преосмислят събития от миналото? Има ли как да впрегнем изкуствения интелект в помощ на по-обективния поглед към историята във всичките ѝ периоди? Защо именно миналото се оказва вечна тема за спорове онлайн?

Как технологиите от бъдещето променят миналото… и обратното?

По следите на изгубеното време

„Времето е в нас и ние сме във времето“, често повтаряме думите на Левски. Макар че по-задължаващо е продължението им: „То нас обръща и ние него обръщаме“.

Както и друг ежедневен цитат, дошъл още от елините – „За мъртвите или добро, или нищо“. Само че без финала, който го осмисля – „Само истината.“

И наистина, отправим ли поглед към миналото, колкото и да е относително времето след Айнщайн, всички сме като студент, събудил се от тежко пиянство. Последните мигове са такива, каквито си ги представяме, далеч от всякакво осмисляне, по-назад като че ли има някаква обективност, поне докато не я сравним с тази на състудента, с когото снощи сме се изпокарали за пореден път. А, поне докато нещата не влязат в ежедневен ритъм, по-далечното отминало си остава абстрактно и неинтересно.

Историята е безпристрастна наука, нали така?

Папата среща Дарт Вейдър според MidJourney

Херодот бот

Би трябвало да бъде, но и това е утопия. Бръснещ поглед из българските мрежи и медийния дискурс ще покаже, че близкото минало ни разпалва, столетието назад ни разделя неумолимо. Историята на страната ни през останалите около 1300 години ни се струва малко по-консенсусна. Но по-назад… става още по-неясно, защото се появява Голямата Тема „какви сме ние, българите?“.

Може ли тук да ни помага изкуственият интелект? Ще ни дадат ли технологиите безпристрастен поглед към миналото?

Добрата стара история би трябвало да е безпристрастна наука. Да събира архивите, да ги осмисля възможно най-пълно, с помощта на добитото от археологията. За да рисува случилото се без пристрастия и то да ни помага. Да ни учи, да ни разкрива грешките от миналото, като ни пази от това да ги повторим. Да ни разказва за цивилизациите, живели някога, за бита на хората, за личностите, от които си струва да се поучим или отвратим.

Какво тук значи някаква си личност?

Ифан, китайски автор на фентъзи романи, ровел из варианта на „Уикипедия“ на мандарин в търсене на вдъхновяващ сюжет, когато попаднал на статия за голямата мина Кашин. Създадена от Тверското княжество, независима държава между XIII и XV в., тя се превръща в една от най-големите в света – ранен индустриален център с размерите на град, в която работят около 30 000 роби и 10 000 свободни граждани. Мината се превръща в причина за многобройни войни, които обхващат територията на цяла днешна Русия.

Историята на мината Кашин привлекла Ифан, той се заровил в статиите за войните, за вълнуващите битки и впечатляващите личности, за които, кой знае защо, не бил чувал никога. Тъй като знаел руски, той се опитал да отвори и версиите на статиите на този език, за да види другата гледна точка. Тях обаче… ги нямало. Как така, големи войни, силни личности, все свързани с руската история? По някаква причина и линковете към източниците на китайските публикации не съществували или водели към различни от очакваните страници.

Постепенно Ифан се убедил, че мината Кашин просто не съществува. Макар и доволен, че си е намерил сюжет, той се свързал с редакторите на китайската „Уикипедия“, за да проверят какво се е случило.

О, неразумни чатботе!

Следва мащабна проверка, която открива 4 взаимно свързани фалшиви профила, създавали в продължение на повече от десетилетие измислени статии. Заради системата на свободната енциклопедия, след като са генерирали достатъчно авторитет, потребителите могат да одобряват съдържанието, качено от по-неопитни гости. Четирите профила систематично създавали напълно измислени страници или допълвали с измислени подробности редица исторически събития, свързани с китайската и руската история, без никой от милионите читатели да забележи. Създадени били 206 нови статии, а допълнени – няколкостотин.

Оказва се, че зад четирите профила се крие домакиня, която бързо става популярна като „китайския Борхес“. Така и не е обявено истинското ѝ име, но основният ѝ прякор е Жемао. Започва да пише през 2010 г., по това време баща ѝ работи като дипломат в Русия и тя влиза в „Уикипедия“, за да научи повече за общата история. После се жени за руснак, сама завършва руска история… но продължава съзнателно да публикува измислено съдържание за миналото, защото ѝ се струва по-интересно. Всичко това Жемао си признава след разкритието в извинение, публикувано отново в „Уикипедия“.

Има човек, има проблем…

Ами ако Жемао беше изкуствен интелект, способен да генерира стотици подобни материали в минута? Ами ако беше някоя пропагандна машина? Ами ако беше и двете – пропагандна машина, използваща възможностите на днешната технология за манипулация?

„Премахнете историята на един народ и след едно поколение той ще се превърне в тълпа, а след още едно ще можете да го управлявате като стадо.“ Думите се приписват на Гьобелс. Казал ли ги е наистина? Оставям на вас да проверите.

Какво ще стане, ако целенасочено променим информацията за дадено историческо събитие в мрежата? Ако е по-малко популярно, надали някой дори ще забележи, питайте Жемао. Ако пък е познато… просто ще отнеме повече време. Сещате се за прословутите снимки на Сталин, превърнали се в мем, от които един по един изчезва всеки следващ сподвижник, станал неудобен и озовал се в Сибир. Е, представете си как могат да изглеждат днешните им измерения, само че с възможностите на модерните технологии…

За история без истерия

„Историкът на утрешния ден ще бъде програмист. Или няма да съществува“. Думите са на известния френски историк Еманюел Льо Роа Ладюри и са коментар към опитите чрез компютърен анализ да се проследи как са гласували лордовете в Британския парламент. Макар да звучат толкова актуално, са написани през… 1968 г.

Прав ли е от днешна гледна точка Ладюри?

Остава да съчувстваме на историците след столетие, които би трябвало да търсят днешните герои във фийда. Биха ги намерили само, ако се откажат от обективността си, в обратния случай винаги ще се намери капчицата катран.

Улисани в спорове, понякога ни е просто трудно да намерим достатъчно сигурни ежедневни източници, които да ни потвърдят даден факт, „Уикипедия“ е точен пример. И това е съвсем нормално, не всеки има време да отскочи до библиотеката, преди поредния фейсбук статус (а и там зависи дали ще попадне на учебник от 60-те или 90-те).

Проблемът е по-скоро, че този подход се превръща в норма – има ли го в гугъл, значи се е случило. Уви, това все повече си личи и в образователната система. Неслучайно дори в най-популярната телевизионна викторина неотдавна питаха чий син е св. Иван Рилски. Отговорът се оказа цар Симеон, всъщност, повече от спорна идея, ако питате историците…

Юлий Цезар в момента, когато съзира сред убийците си Брут

Добре забравено старо

Не е лесно и заради битката за истината, за авторитета на преценката. На журналистите им е все по-трудно да се утвърдят в ролята на гаранти на информацията, която предават, същото се случва и с историците. Можеш да се обосноваваш на изворите и научния подход, но това няма да впечатли събеседниците, съперниците за истината онлайн.

Има ли как да има абсолютна история?

Учили сме за хан Аспарух, който през 681 г. преминава Дунава и в Онгъла основава държавата ни.

Дали е била тази годината? Кои са били тези негови българи? Имало ли е там славяни, те ли са били повече, или прабългарите? Защо прабългари, нали са българи? Защо хан, правилно е да му казваме „кан“? А траките къде „изчезнаха“? Съветска пропаганда, соросоидна пропаганда…

А ако погледнем… македонската история? Как ли изглежда в учебниците на 4 съседни държави, има ли нещо общо, освен някоя и друга дата?

Край Босфора шум се вдига

Лесно историята се превръща във флуидна дисциплина, в която авторитетите нямат значение.

Днес парадигмата се променя отново. Докато преди, по някакъв начин, разчитахме на единните авторитети, „на учебниците“, а днес сме склонни да се дърляме за всичко, което намерим как да бъде оспорено, то бъдещото ни отношение към миналото изглежда още по-предизвикателно.

Няма да мъчим днешния решител на домашни по история – ChatGPT, с мнение за 9 септември 1944 г., няма да го питаме дали цар Борис III или синът му Симеон II, дали Тодор Живков или Иван Костов е по-значим държавник. Защото, повече от ясно е, заговорим ли за фактология, при това за не толкова познати събития, той започва да лъже най-безскрупулно, както можете да се убедите от няколкото въпроса, които му зададох.

И какво от това? Да не би всичко във фийда да е истина, дори ако заговорим за днешния ден? Нима не стават все по-абстрактни на ежедневна база определенията за безпристрастност, обективност, достоверност?

Ами снимките? Неотдавна Мадона публикува снимка на гръцки спасител, помагащ на турско дете след земетресенията с послание „човечността е над политиката“. Е, тя беше толкова истинска, колкото и онази на Леонардо, седнал да си бъбри с Мона Лиза преди портрета. Компютърно генерирана чрез популярните платформи, подобно на картинките, които виждате в този текст.

Минало незабравимо

Но я има и другата страна. Никой не би могъл да предположи колко от реално случилите се исторически събития, дори от сравнително модерните времена, са отминали, без да бъдат документирани. Освен това, ясно е, историята се пише от победителите, които често ни дават само своята славна гледна точка.

А това е сериозен проблем, когато сме принудени да научаваме за ранните български владетели основно от враговете, с които са влизали в смъртни битки.

В този смисъл… дали не бихме могли да използваме технологиите за възстановка на миналото, за търсене на достоверност, за попълване на исторически празноти?

Можем, разбира се, по-големият въпрос е защо тези приложения са толкова по-редки и непознати.

Интересен пример идва от времена преди днешния възход на прословутия изкуствен интелект. През 2009 г. австрийският професор Йоханес Прейзер-Капелер, професор в Австрийската академия на науките, проучва регистър на решенията на Византийската църква от XIV век. Обемът е огромен, хиляди документи, които.. може просто да бъдат въведени в база данни с имената на всяко от главните действащи лица. Постепенно историкът създава реконструкция на връзките между хората, методът се оказва толкова успешен, че го прилага и за да направи своеобразна карта на византийския елит от XIV в.

Илон Мъск и Грета Тунберг преди столетие

Преди сто лета

А на какви ли чудеса биха били способни съвременните езикови модели, ако бъдат тренирани на стари текстове? Огромни. Особено ако успеем да ги моделираме така, че да знаем как точно работят и каква част от анализите им могат да бъдат потвърдени. Иначе изпадаме в ситуацията с фантазиращия ChatGPT и с многото неочаквани предизвикателства, ако например опитаме да възпроизведем поведението на хората, живели някога.

Във Венеция съществува проект с поизтърканото име „Машина на времето“, чиято цел е, разбира се, да реконструира миналото. Дигитализирани са 1000 години история, огромна библиотека, покриваща рафтове с обща дължина 80 километра. Много от изворите изобщо не са били докосвани от историци, просто са прекалено много. Учените използват невронни мрежи, за да извличат информация и чрез проследяване на имената да реконструират връзките, които някога са свързвали венецианците.

А защо да не оставим алгоритмите да помагат в тълкуването на археологически разкопки? Или пък да декодират непознати, мъртви знаци? Колко бързо добре тренираните модели могат да „свършат работата“ на Розетския камък?

Линкълн, малко преди да бъде убит

Вчера

Учени от Грьонинген в Нидерландия използват невронни мрежи в анализа на прословутите Кумрански свитъци от Мъртво море. Един от най-големите, дълъг над 7 метра, е датиран към IV век пр.н.е. И ето че алгоритмите успяват да докажат, че е създаден от двама автори, а не един, както се е смятало преди. Анализиран е начинът, по който е изписвана буквата „алеф“ и софтуерът ясно определя разликата, която се появява от определено място в текста.

Технологиите ни дават огромни възможности да учим още за миналото си, близко или далечно.Всичко това, разбира се, е свързано с големи предизвикателства. Защото модел, трениран на днешните ни снимки, би разпознавал мобилни телефони, коли и какво ли още не на изображения от отминали периоди, просто защото не е подготвен за това, което го очаква.

Къде минава границата на обективността в тези случаи? Нека оставим тази задача на учените. Достатъчно е ние да правим онова, което е по силите ни – да оценяваме факта, че миналото, особено близкото, е прекалено субективно. Че, волно или не, то лесно се превръща в оръжие, подсилено от собствените ни балони и останалите недъзи на общуването в мрежата.

И отново да си припомним на изпроводяк думите на Оруел от „1984“. „Който контролира миналото, контролира бъдещето.“ „Който контролира настоящето, контролира миналото“…

Какво ли мислят по темата историците? Ето прелюбопитното мнение на Александър Мошев.