Как да сме сигурни, че осигуряваме на децата си адекватно образование, което ще се окаже полезно утре?
Да си го кажем направо: образователната система не е в състояние да подготви хора, които са подготвени за днешните предизвикателства на живота. Да не говорим за близкото бъдеще, с всички социални промени, които изглеждат неизбежни.
Евгения Пеева ще даде безброй поводи за замисляне от позицията на забележителния си опит. Тя е създател на най-голямата, според мен, промяна в българското образование през последните десетилетия – „Заедно в час“. (Тук е един от многото примери защо). Днес е начело на гимназията „СофтУни БУДИТЕЛ“, където успява не само да задава въпросите, които вълнуват всички ни, но и да намира отговорите.
Кои са знанията и уменията, които имат значение днес? Защо е време да забравим за вторачването в резултатите от матури и външни оценявания? Как трябва да изглежда адекватната образователна система и възможно ли е да я постигнем? Как да изберем училище за детето си, откъдето то да излезе готово за живота в този свръхдинамичен технологичен свят?
Продължава поредицата „Дигитални деца“. Търся важните гледни точки и полезните съвети, които да ни помогнат като родители и възрастни. Важно е и вашето мнение! Включете се в анкетата, нека нарисуваме заедно картината на родителството в дигиталните времена.
– Да започнем направо с големия въпрос. Какво трябва да учат днешните деца, за да е сигурно, че от това ще има смисъл в бъдещето?
– Това ми е голямата тема. Отдавна имам свое вътрешно разбиране, различно от утвърденото, за това какво значи качествено образование. През всички тези години съм се опитвала да работя за постигането на тази визия. И в момента виждам колко далеч сме всъщност от разбирането по тази тема в обществото. Включително сред образовани, мислещи родители, които се притесняват дали детето им ще влезе в градина, за да отиде после в правилното училище, в правилната гимназия, да има шанс в живота. Не знам дали е поради липсата на достъп до информация, до утвърдени експерти, или просто защото в обществото ни диалогът е замрял в едно минало отпреди десетилетия.
Ясно е, че застоят в образователната система е много сериозен и пагубен.
Въпреки всичко, което се прокламира и се правят СТЕМ центрове, няма как да стане, докато не промениш цялостната философия и начина, по който подготвяш учителите, по който говориш на родителите какво е ценно, по който оценяваш учениците.
Дори да промениш учебната програма, ако не промениш изпита, критериите, по които оценяваш децата, няма да стигнеш до по-добър резултат.
В настоящата ми роля трябва да покажа с какво е стойностно училището, за което отговарям. Имахме много дискусии как да измерваме успеха, как се съизмерваме с останалите училища, които са еталон за повечето родители.
– Всички сме свикнали – външното оценяване, матурите…
– Именно! За всички училища единственият начин да докажат своята стойност е през резултатите от външно оценяване и зрелостни изпити. Но те сами по себе си
измерват само способността на едно дете да запамети определени шаблони на мислене, определени думи или отговори и да ги възпроизведе за определено време.
На „експертен език“ това проверява дали работи добре екзекутивната функция на мозъка. А тя се развива от 0 до 7 години, не след това! Основите на страшно много умения зависят от този период, тогава мозъкът е в най-стремглаво развитие и като размери, и като създаване на фундаменталните невронни пътеки, които управляват и движението, и мисълта, и емоцията, и взаимодействието с околния свят.
Затова ние си казахме – при положение, че
за нас точно тази функция не е най-съществената, която определя успеха на човека днес. Още повече – в ерата на изкуствен интелект.
Защото той има перфектна екзекутивна функция.
– Правих експеримент, който го показва. Състезавах се с ChatGPT, двамата решихме миналогодишната матура, оценяваше ни истински преброител и получихме отлични оценки. Тоест, наистина в тази задача става невъзможно да се състезаваме.
– Именно. Днес няма особен смисъл да помниш всичко, ти много по-бързо цъкаш и намираш отговора. Но важното е да можеш да оцениш дали това е адекватният отговор. Колкото по-задълбочен е въпросът, колкото повече контекст изисква, толкова по-трудно е и чатът да му отговори, и човекът, който не знае как да мисли. Но
да мислиш е много по-различно от това да преповтаряш заучени отговори.
Ето още една дилема в нашето училище. Говорим си с колегите, които отговарят за професионалното развитие на учителите и менторът на учителите по математика ми казва: „Математиката е перфектният предмет, в който да развиваш мислене, когнитивни умения. Но когато си говоря с колегите – за да подготвят учениците за външното оценяване в 10-и клас, нямат време да ги учат да мислят. Трябва да ги подготвят за тези заучени шаблони, а това са две различни цели“.
– Учителят ми по кормуване казваше, че не ме учи да карам, аз после ще го правя сам, а ме учи да си взема изпита.
– Точно така. Въпросът е какво искаме да ги научим – да карат,
да маневрират из живота, да са неговите двигатели и собственици, да са независима, самостоятелна личност, или просто да ги научим да си вземат тестовете.
Навремето наистина това беше много важно, на база на тях не просто те приемаха в университет, а и на работа. Но още отпреди 10 години топработодателите по света не гледат резултатите, с които завършваш университета или какъв изпит си взел, а правят интервюта. Оценяват твоето умение да общуваш с други хора, ценностите ти, готовността ти да допринасяш, не само да получаваш. Оценяват как мислиш, как анализираш.
Особено в ерата на изкуствения интелект, ако умееш да боравиш добре с него – да мислиш и да оценяваш резултата, които ти дава, много по-важни стават т. нар. меки умения. Как общуваш с хората, колко си емпатичен, емоционалната ти интелигентност, усещаш ли достатъчно добре себе си, можеш ли да комуникираш добре себе си, своите цели и усещания, можеш ли да разбереш отсрещната страна и да намерите общо в различията и целите.
В едно изследване от края на миналата година McKinsey Global Institute за тенденциите в работната сила основното им заключение беше, че
за топ позициите тежестта все повече преминава към меките умения, отвъд техническите и когнитивните.
За лидерите това ще бъде все по-важно.
– Даже не само за високите позиции. Виждам го в ИТ сферата на всякакви нива. Но какво може да направим в тази посока в училищата? Как да развиваме всички тези умения, след като ги няма в учебната програма?
– Ежедневно си задаваме този въпрос, защото трябва да се съобразим с учебната програма и изискванията на МОН. В същото време бихме искали да изграждаме двигатели в развитието на глобалната дигитална ера – хора мислещи, инициативни, адаптивни, самостоятелни, емпатични, отговорни към себе си и към околните.
Тръгнахме по пътя сами да си изградим дефиниция. Кои са тези умения, които искаме да развиваме? Те не са наши, а са универсални, но се опитваме да намерим правилните думи, с които да ги опишем като цялостно разбиране, за да стигнем до родителите. Всички казват – да, важно е да имаш критическо мислене; да можеш да анализираш проблем при даден контекст от различни гледни точки; да търсиш възможни решения, не само да имаш готови отговори; да знаеш, че може да има няколко възможни решения; да имаш социална, емоционална интелигентност.
Но повечето хора, понеже не са минали през система, която развива тези умения, не могат да си представят как може да се случи, пък камо ли как ще го измерим. Това може би е най-сложната тема. В България се нуждаем от много инвестиции и подкрепа на най-високо ниво за това училищата да работят в тази посока.
Когнитивните умения, способността да приоритизираш, да управляваш времето си, дисциплината да изпълниш задачите си. Това в днешно време, с бързия достъп на информация и разконцентрирането от всякакви екрани, е изключително трудно. Дори хора в топуниверситети ми споделят, че имат проблем с това да се концентрират и търсят външни решения. Умения като предприемачество или инициативност – не чакам някой да намира решенията за мен, ами аз ги търся, предлагам идеи.
Комбинативни приложни умения – да умея да използвам теоретичното знание в конкретна ситуация. Гражданска грамотност – как се отнасям към климатичните промени, теми, свързани с културно многообразие, с доброволчество.
Екипна работа! Типичен пример, много ключов, докато в повечето училища обикновено моделът е „учител към ученик“. Така изглежда списъкът с нашите цели.
– Но как да стане настина, при положение, че през това време трябва и да се преподава материалът за оценявания и матури?
– Именно на това търсим решение. Много разчитам точно на допълнителните технологични решения. Например, в момента тестваме една идея –
дали можем да помогнем на учениците чрез трениран чатбот да се подготвят точно за тези изпити.
А времето им в час да бъде фокусирано върху по-развиващи дейности – взаимодействие с учителя, едни с други, по-практически задачи и проектно базирано обучение.
Другото, докато чакаме националните критерии да се променят, е да срещаме родители, които се чувстват приобщени към нашата визия и дефиниция и казват: „Да, външното оценяване и матурите не са толкова съществени. Дайте да работим в посоката, по която заедно сме се съгласили и да не придаваме такава важност на тези изпити“.
За съжаление, често в България слагаме знак на равенство между амбициозни ученици и тези, които постигат добри резултати на външни оценявания. И всеки родител иска детето му да отиде в т. нар. елитна гимназия след седми клас, защото вярва, че там децата са подбрани, средата е добра, те са амбициозни и се теглят едни други нагоре. За целта се подготвят с тежки допълнителни частни уроки. Тези училища със сигурност създават средата и учениците се теглят, но… за какво точно?
– На фона на всичко това и самите критерии са под съмнение. Когато направих матурата, останах с впечатление, че е изключително трудно да не изкараш тройка, едва ли не трябва да не си способен да прочетеш една страница. А има цели класове само с двойки.
– Критериите постоянно се занижават и не са сравними през годините. Това е друг проблем – не са направени така, че всяка година да можеш да кажеш дали шестицата е равна на тази от миналата. Така матурите и външните оценявания
в момента са просто инструмент за селектиране за всяка година на учениците от даден випуск в различни училища.
Това е. Нито мерят колко успешна реализация ще има човек, нито уменията за нея, нито успеха на системата, сравнявайки резултатите през годините. Просто една моментна снимка, която казва на учениците: „Ти можеш да отидеш в това училище на базата на това колко си запомнил и си успял да възпроизведеш в рамките на няколко часа изпит“.
– И все пак, как по-конкретно биха могли да се развиват тези умения в училище?
– За всяко от тях има различни начини, но са доста сходни. Някои техники са почти универсални, като например проектно базираното обучение. Когато ангажираш учениците в някакъв по-глобален или интересен въпрос, това развива всички тези качества.
Тази година създадохме отделен предмет – „учебна компания“. В него учениците от 10-и и 11-и клас от различните ни специалности – програмиране, графичен дизайн, дигитален бизнес и предприемачество, работят заедно. Случва се за първи път, събираме ги точно с идеята, че трябва да можеш да работиш с различни специалисти, да чуеш различните гледни точки. Всеки си има различна роля, а работят заедно. Оставихме го много отворено. „Измислете кой проблем искате да решите и намерете подходящо, реализуемо решение, с бизнес потенциал. Ние ще ви подкрепим в рамките на учебната година да го структурирате и да го реализирате.“ Бях много впечатлена, когато учениците представиха идеите си!
Социално-емоционалните умения са част от екипната работа. Разбира се, и дигиталните, без които просто не можем в днешно време. Ето,
по темата за изкуствения интелект учениците обикновено са много по-напред от учителите.
Някои учители ни впечатляват с иновативния си подход, как във всяко нещо, което правят, въвличат и тези технологии. Учениците ги използват по определен начин, проверяват и сами решават дали ИИ им дава правилен отговор. Други учители са доста притеснени и по-скоро искат да го държат настрана.
– Обаче не могат, защото вече не можеш да си сигурен кога един проект го е написал ученикът. Не че можеше, откакто интернет стана масов, но сега е напълно недоказуемо.
– Да, актуалното ни заключение е, че трябва поетапно да се въвежда работата с изкуствен интелект в по-ниските класове – при нас от 8-и, а от 10-и клас нагоре много по-активно, точно в проектно базираното обучение и изследователските проекти. Там може да бъде много добър партньор в изследването и в търсенето на решения, където отново ученикът е действащото лице и финално взима решенията.
Много важна е идеята за ученика в центъра. Да преминем от модела, че учителят стои отпред, разказва, владетел е на знанието и има всички верни отговори, към разбирането, че той е в постоянен разговор, съвместно търсене и изследване с ученика. И че
ролята на учителя не е да дава отговорите, а да задава въпросите
по начин, по който учениците могат да им отговорят, лекичко ги вдига на следващото ниво и ги подтиква да намерят по-сложното. Тръгва от общото и стига до по-големия детайл. Стимулира изследователското мислене.
Ако има едно нещо, което е ключово, за да ни движи напред като хора и да стимулира нашето постоянно развитие, е точно това. Да си задаваме въпроси и да знаем, че можем да намерим отговори заедно с изкуствения интелект, но не само той да ни ги дава или някой друг. Това търсене на подходящите отговори е в основата и на предприемачеството.
– Но, както каза, измерването на такъв тип умения е много по-трудно. Ако зависеше от теб, как би изглеждал еквивалентът на матурата, който би проверявал доколко човек е подготвен за живота, излизайки от гимназия?
– Не мисля, че ще има един такъв изпит, който пускаш на всички и казваш, че те са подготвени. По-скоро би следвало в училище достатъчно добре да са подготвени
преподавателите и да могат да кажат с ръка на сърцето през автентични оценявания: „Да, нашите ученици са готови да бъдат самостоятелни, уверени, предприемчиви, развиващи се, търсещи личности на база на демонстрираното цялостно поведение и успехи в училище“.
Тук става въпрос за един процес, който не е само в класната стая, с материала от учебника, а е цялостен, при нас го наричаме „комплексното ученическо портфолио“, в което проследяваме развитието на ученика: не само какви оценки получава по общообразователни и професионални предмети или на изпити, не само на кои олимпиади участва и какви награди е получил, но и извънкласни инициативи, колко устойчиво е участието му, има ли някакви инициативи от доброволчески характер, какви проекти е направил, как ги представя.
Целта на това портфолио е един ден да бъде представено на бъдещ работодател или университет и те да вземат своето решение дали това е правилният кандидат. Всяка организация, всеки университет си има профили, които търси, докато с един изпит, пак казвам, може да се разбере единствено дали този човек има една достатъчно добра екзекутивна функция, колко е дисциплиниран, и толкова.
Да, и това са важни неща, но са само две от всички. Не е логично да ги сложим например над креативността, която е ключовото качество и все още може да ни различава от изкуствения интелект.
– Дали обаче? Това също ме притеснява, че ще загубим търсенето на креативността, след като вече имаме нещо, което изглежда по-креативно от нас. Например, вече е така в поезията. Екзистенциално важната склонност към творене ми се струва все по-трудно да се превръща в цел, която да развиваме при децата. Както например помненето – до не толкова отдавна беше важно да помниш столици, телефони, валентности, сега го намираш за секунди.
– Не се съмнявам, че ИИ може да постигне добри резултати. Въпросът е, че
ако нямаме човешката креативност, със сигурност ще изгубим, защото тя черпи от един доста по-дълбочинен източник, за който философи и изследователи спорят хиляди години. Интуитивен, заложен на много места.
ИИ може да синтезира, да предлага добри комбинации от съществуващите неща, но нещо изцяло ново, такова, каквото може да роди човешката креативност… не. Той трябва да бъде захранван с нови неща, иначе ще продължава да преповтаря комбинациите от старите.
Иначе, ако не я стимулираш тази креативност, отново оставаме в шаблона. Опасно е. Много опасно.
– Точно както е със знаенето на факти. Виждам риска, че акцентът върху меките умения може да ни насочи към това да не оценяваме ученето на постулати, на базови идеи, на правила. Да познаваш основите на географията, физиката, историята, независимо, че няма да работиш в тази посока…
– Важно е наистина. Миналата година имахме дискусия за бъдещето на дизайна в ерата на изкуствения интелект, участваше Антони Христов от ARC Academy. Според него, за да бъдеш успешен, креативен дизайнер и да можеш да се отличиш от ИИ в бъдеще,
ще е много важно да знаеш фундаментите на изкуството, на историята на човечеството, да правиш връзки между различни събития, елементи.
Защото в крайна сметка и критическото мислене се захранва с познание и контекст. Въпросът е нужно ли да ги запаметяваме, или да хванем есенцията? За да можем после да ги вкараме в нашето мислене като елементи на моделите ни на анализ.
Ето, например историята – как се преподава в българското училище? Аз, за съжаление, никога не съм имала нужния интерес, вероятно точно защото не съм от хората, които запаметяват от раз. За мен никога не са били важни имена, дати и факти, а процесите зад тях, причините, какво мога да науча от дадена ситуация. Не мисля, че някога сме учили история по този начин и всъщност сме загубили от това.
– Единственият шанс е да сме имали учител, който е много вдъхновен. Гостувал ми е такъв човек – Борис Русев, и точно за това си говорихме. Но от тази гледна точка, не е ли логично образованието наистина да е консервативна система. В това динамично време ние не можем да осмислим, да осъзнаем ефекта от технологиите. Например, че телефоните са вредни за малките деца, може би го усещахме интуитивно, но чак сега е доказано. Заради такива неща не трябва ли образователната система да е по-тромава, да работи с проверени и доказани парадигми? Което, от друга страна, е напълно невъзможно в днешния дигитален свят…
– Основателно е, когато не разполага с достатъчно данни. Нашата образователна система обаче ги има от поне 2006 г. насам, когато в България се провеждат PISA изследванията. Няма как да ги поставяме под въпрос, това е може би единственият международно валиден инструмент за стотици държави, администриран от Организацията за икономическо сътрудничество и развитие, който тества няколко от ключовите умения за успех. Критическо мислене, функционална грамотност, има въпроси за ученическото благосъстояние, за нагласата за развитие, за интегрираността в училище, за нивото на оптимизъм или песимизъм. Много ценен източник на информация.
2012 г. „Заедно в час“ направихме първата конференция за образование с Forbes и поставихме на фокус именно PISA. И нищо, коментарите на министъра бяха, че не ни вълнува, защото нашите цели са различни. Колко години отне, за да стане по-видимо, че наистина е много важно да развиваме функционалната грамотност. И до ден днешен продължаваме да водим тези дебати и програмите продължават да са същите.
– Само резултатите ни на PISA спадат ли, спадат.
– Уж се промениха в някаква степен целите на образованието в първите членове на Закона за предучилищно и училищно образование. Но и програмите са си същите, и външните оценявания. Така че тази система не бих казала, че е консервативна. Тя просто е много остаряла и се променя прекалено бавно.
Абсолютно доказано не взима предвид данните и не предприема мерки.
– Как могат да се променят нещата? Очевидно на системно ниво, по една или друга причина, не се получава. Ето, в другия сектор, който често се споменава в този списък – здравеопазването, също нищо не се променя. Очевидно трябва някаква силна политическа воля, а все я няма. И двете системи си стоят неадекватни, работещи по някаква инерция, която няма как да продължи прекалено дълго.
– Има два подхода. Отгоре надолу – идват премиер, министри на финансите, на образованието или здравеопазването, които си стискат ръцете и казват: „Това са системите, които трябва да реформираме. Трябва да имаме правилните хора в тези министерства, които могат да постигнат тези цели“.
А целите са толкова ясни! Да имаме грамотни деца, които да са успешни, да се реализират на пазара на труда, да са здрави, самостоятелни, отговорни личности.
Подходите за постигането също са ясни. Светът ги е измислил, няма нужда да ги търсим от нулата. Мине, не мине, идва при мен някой, включително образован и мислещ човек, и казва: „Дай да измислим как да стане“.
Ама няма какво да го мислим! Томове са изписани още от началото на XXI век по темата. Световната банка влага много сериозни ресурси за мащабни анализи, които завършват с конкретни препоръки, разписва процеси.
Като заместник-министър бях свидетел на три тома, изписани от Световна банка и финансирани със средства от Европейската комисия, поискани от Министерство на образованието за целта. За всичките етапи на образование! От ранно детско развитие, през училищно, професионалното образование и университети. За всеки беше направен детайлен анализ с всички съществуващи данни, по ключовите компоненти, с много конкретни препоръки. Един том с препоръки само за развитието на педагогическата сила.
Какво се случи с тези томове, които се постарахме да оповестим през 2021 г.? Останаха на нечие бюро и прашасват. Не е липсата на решение проблемът, а точно липсата на воля. И на капацитет вътре в институциите да реализират тези решения.
Като заместник-министър наистина бях поразена от липсата на капацитет на много нива.
– Значи може би по някакъв начин трябва да се случва външно, както ти вече веднъж си го правила. „Заедно в час“ е силен и рядък пример, че всяка система може да се промени.
– Отдолу нагоре – това е алтернативата. Във времето, когато битувах в самата институция на най-високо ниво, си дадох сметка, че наистина, към момента, предвид липсата на политическа обединеност и стабилност, има повече смисъл хората, които искат нещо да променят, да работят на терен.
– Докато системата е такава, каквато е и не можем да я променим, какво е важно, избирайки учебно заведение – детска градина или гимназия? Моят челен опит стига основно до това да се убедиш, че учителят заслужава доверие, успява да изгради връзка и да пали пламъчето… Човекът според мен си остава важен, дори не толкова дали училището е държавно или частно, в малък или голям град, профилирано или общообразователно.
– Бих го вдигнала на по-високо ниво. За мен най-определящо е ръководството. Директорът, с ключовите хора около него – да видя, че споделят един език, едни ценности, които не само чувам, но мога и да видя на дела.
Един учител може да ми хареса, обаче, ако е в противовес с училищното ръководство, може скоро да си тръгне оттам. Но училището остава със своето ръководство, освен ако то не се смени. И това е вторият елемент – колко е устойчиво. Ако има ясна визия, ако е последователно, ако има определени принципи, които отстоява и те са видими в средата, в обратната връзка от учениците.
Освен това всеки родител има различна визия какво е важно за неговото дете.
– И все пак, в основата си остават хората, учителите, директорите… Дано да ги има повече смислени и мотивирани хора, въпреки системата.
– Точно така! Родителят на първо място трябва да е много наясно какво е важно за него и какво – за детето.
Самодисциплина, поставяне на високи цели… Това са важни неща. Обаче за моето дете, виждам, че е много амбициозна и перфекционист, но пък трудно се отпуска и е много повлияна от външното мнение. Искам да се научи малко да се отпуска. Ако я прати в едно традиционно училище, нейните типични склонности ще се затвърдят и ще отидат в обратната посока – да има ниска самооценка и постоянно да се оценява с външни измерители на успех. Това със сигурност не е пътят към устойчива, вътрешна, емоционална удовлетвореност на човека сам от себе си.
Нашата система възпитава това – да си подчинен на външните мерители за успех. А истински успешните хора, които не се сгромолясват емоционално пред трудностите, които продължават и намират в себе си сили да се справят с неочакваните проблеми, са тези, които имат вътрешната увереност.
Няма универсален отговор, но когато имаш яснота какво търсиш и интуитивно го усещаш, отиваш, наблюдаваш и виждаш дали ръководството го отстоява.
Оттам нататък, когато има обединена визия и ценности, учителите, дори да не са в тази посока, лека-полека ще станат.
Училището може да е партньор, стига да е отворено да си партнира с родителите,
нещо, което е важно за мен като родител, а и за училищата на бъдещето.
С годините продължава да битува разбирането – училището образова, семейството възпитава и едните се карат на другите, че не изпълняват добре задачите си. Обаче в това предизвикателно време, с постоянно облъчване от екрани, с постоянен досег до социални мрежи, с влияние, които нито родителите, нито учителите могат да следят сами… Важно е да приемем, че сме един отбор, че
има трима участници в този процес – родителят, ученикът и училищният екип, иначе нямаме шанс.
Колкото и добри да са иначе условията, училищата с висока добавена стойност са тези, където родител, училищен екип и ученик са заедно. Където родителят знае, че задачата му не е просто да докара ученика до входа на училището и да провери, че си е написал домашните. Тя е много по-комплексна и тя изисква много добро взаимодействие с училищния колектив.
Дотук в поредицата „Дигитални деца“:
Очаквайте:
- Защо и как хуморът спасява днешните родители? – илюстраторката Неда Малчева
- Как увредихме две поколения и можем ли да намерим средния път? – психологът и автор на детски книги Слави Стоев
- Как технологиите промениха майчинството? – създателката на „Майко Мила“ Красимира Хаджииванова
- Какво е да си баща днес? – комуникационният специалист Михаил Стефанов
- Децата и книгите, как тази връзка е по-важна от всякога? – създателката на „Детски книги“ Вал Стоева
- Да се запознаеш с… ИИ – експеримент, в който ще срещна децата си и ChatGPT.
