„Последният дар на човека“ е впечатляващ журналистически проект, който емоционално и задълбочено навлиза в темата за трансплантациите в България. За животите, които губим, докато не обръщаме внимание на темата.

Чрез него Александър Николов и Димитър Панайотов показват какъв е смисълът и какво е бъдещето на журналистиката. Двамата тръгват по пътя на „последния дар“ в средата на 20-те си години, отнема им цели 6 години. Те дават вдъхновяващ пример за начина, по който днес може да се прави медийно съдържание, дори у нас.

Ето защо се срещаме отново, за да чуем тяхното мнение за бъдещето на журналистика, за това какво мотивира млади хора да следват този път въпреки всичко.

Александър Николов:

Недоверието в системата е естествена реакция

Александър (30 г.) е бакалавър по фотожурналистика в Университета по изкуства в Лондон и стипендиант на Британското кралско фотографско общество. Магистър по програма „Е-Европа“ в Софийския университет. Работи като комуникационен експерт в Българска фондация „Биоразнообразие“. Автор е на визуалното съдържание на „Последния дар на човека“.

– „Последният дар“ наистина ме впечатли. С Димитър се захващате дълбоко и дълготрайно с тежка тема като трансплантациите. Проблемите пред тях у нас изглеждат нерешими вече десетилетия. Вярваш ли, че днес журналистиката има силата да променя?

– Реалният отговор е, че не можем да направим директна промяна, с това сме пределно наясно. Отдавна се занимавам с документална фотография, изследвам различни автори и проекти. Затова

мисля, че индиректната промяна, която да доведе до решаването на подобни проблеми, е напълно възможна.

Любимият ми пример е от Папуа Нова Гвинея, където е имало огромен проблем с насилието над жени. Там отива един фотограф – Влад Сокин, и започва да работи целенасочено по тази тема. Книгата му е публикувана от Photo Evidence, чиято главна редакторка Светлана Бахчеванова е фоторедактор и на „Последния дар на човека“. Книгата надига недоволството на световното общество, от което следва натиск над управляващите. Това пък води до промяна на законодателството и много по-малко случаи на насилие. Един силен проект може да доведе до реална промяна след обществен натиск. И именно това е нашата цел. По някакъв начин да разбуним духовете, хората да разберат какъв е мащабът на проблема и сами да поискат промяна.

Снимки: Александър Николов, „Последният дар на човека“

– Дали ще стане?

– Призивът, който отправяме, е повече хора да проведат този разговор вкъщи, да кажат на близките си, че са съгласни при евентуална мозъчна смърт органите им да бъдат дарени. Това е човешката страна и така можем по някакъв начин да подготвим обществото, или поне да се опитаме. Всичко останало трябва да бъде решено от управляващите, които да реформират системата. Стъпките са ясни, има много примери, като Испания, Хърватия, дори Румъния. Тук сме на дъното.

– Казваш, че повечето хора отказват да дарят органите на близките си заради предубеждения. Мислиш ли, че тези предубеждения са същите, които водят и до недоверието към ваксините, цялостното отношение към медицината, към науката?

– Абсолютно, но това по-скоро е недоверие в системата. И то е нормално, защото един човек, когато бъде краден, потискан, може би дори умишлено държан в състояние на безтегловност, в усещане за неизбежност, това е естествената му реакция.

Хората просто не вярват в системата. И да излезе някой от управляващите и да каже: „Направете го, това е добре за вас“, кой би му повярвал?

Против ваксините са дори изключително интелигентни, адекватни, образовани хора.

– Правил съм интервюта с хора, чакащи трансплантация, и наистина е много тежко, няма как да не съпреживяваш. Какво ви даваше сили да продължавате?

– В началото беше много неприятно, но отиваш там като журналист. Виждаш и се абстрахираш, съзнанието ти само те кара. Естествено, ти го преживяваш, колкото и да се абстрахираш, няма как, а после има и посттравматичен стрес. Но,

особено при снимането, когато сложиш апарата отпред, той е преградата, която те пази.

Снимането е постоянен мисловен процес и анализ на ситуацията. Просто в този момент това, за което мозъкът ти мисли, е как да направиш добрия кадър, как да композираш, как да представиш човека по начин, по който няма да урони достойнството му.

Най-тежки бяха чакащите. Снимането на трансплантации, на кръв никога не ми е било проблем. На няколко пъти през живота си съм искал да става лекар, даже преди 2-3 години си мислех да зарежа всичко и да опитам. Но дори в момент, когато си мислиш, че не е тежко, особено след бъбречна трансплантация, лягаш вечерта, затваряш си очите и започваш да виждаш снимките със затворени очи.

– Може ли в журналистиката да бъде измислено нещо наистина ново?

– В световен мащаб журналистиката не спира да се развива. Иновации се появяват както във формата – подкасти, мултимедии, игри, така и в използваните технологии, виртуална, добавена реалност. В България трудно можем да говорим за глобални иновации, а по-скоро за адаптиране към нашата реалност. В зависимост от сегмента, медиите в България се движат с между 5 и 20 години закъснение.

– „Бавната журналистика“ ли е бъдещето на тази професия?

– Със сигурност не е единственото бъдеще, но има заслужено място. Аудиториите винаги ще имат нужда от бързи новини, чрез които да се информират. Бавната журналистика, от друга страна, е

форматът, който провокира читателя да се настани удобно и да се потопи в едно цялостно преживяване,

докато разглежда задълбочено дадена тема.

– А как може да се прави в малки медии и на малък пазар като българския?

– С една дума – със сърце. Но трудно и със спонсорство, проекти, подкрепа от страна на читателите, краудфъндинг. Когато не си новинарска медия и от теб не се очаква ежедневна продукция, ситуацията е по-преодолима, а натискът по-малък.

Въпреки че в световен мащаб публичното медийно финансиране чрез краудфъндинг никога не е било устойчив модел. Има много медийни инициативи, които са събирали стотици хиляди долари в платформи като KickStarter, но нито една не е оцеляла.

От друга страна, вече сме в глобалния пазар на интернет и независимо че истории от страна като България рядко предизвикват интерес в чужбина,

вярвам, че стойностните истории, които говорят за общочовешки емоции, чувства, преживявания и проблеми,

могат да намерят своя път и на чужда земя.

– Защо са толкова малко проектите за бавна журналистика в България?

– Една от причините е недофинансирането. Бавната журналистика изисква огромен ресурс и отдаденост на голяма група специалисти. В големите медии за създаването на такива проекти понякога участват по 30 човека – журналисти, фотографи, оператори, продуценти…

Всички знаем какво е състоянието на медиите в България. Основен приоритет е оцеляването.

Снимки: Александър Николов, „Последният дар на човека“

– Би ли посъветвал днес младите хора да се занимават с журналистика? Аз не бих – тук казвам защо.

– Лесна професия няма. Ако обаче човек смята, че журналистиката е нещо важно, в което си заслужава да инвестира безброй часове, защо не. Майка ми казваше, че няма значение какво правиш, ако се стремиш да си най-добрият в това, винаги ще имаш препитание.

– Съжалявал ли си някога, че се захвана с проекта?

– Имали сме много тежки моменти на отчаяние и чувство за безпомощност, липса на смисъл, но никога не сме се отказвали. Един от най-големите удари, които получихме, бе докато търсихме финансиране за книга, още смятахме проектът да излезе като печатно издание. Един доста заможен човек, с издателска дейност, не ни подкрепи. Каза: „Това е история за смъртта, бизнесът на харесва истории за смърт.“ Опитахме да му обясним, че е точно обратното – история за живота. Е, дано сега сме успели да го направим.

– Какви ще са следващите ви проекти?

– Започваме с климата, после с демографската криза, тежки теми. Климат, защото сега работя много в тази посока, ще опитаме да разкажем през обикновения човек личните истории, по-емоционално. И после демографската криза, на мен ми е мечта от дълго време.

Димитър Панайотов:

„Време е да започнем да се учим на критично мислене“

Димитър (29 г.) е бакалавър по журналистика и магистър по програма „Е-Европа“ в Софийския университет. От 10 години се занимава с дигитални журналистически проекти. Създател на медията за култура и изкуство „Под моста“. Главен редактор на подкаста „Ден“ и продуцент в мрежата на „Говори интернет“. Автор на текстовете на „Последния дар на човека“.

– Кое ви помогна да не се откажете толкова време от работата по проекта?

– Отговорът е прозаичен – и двамата сме изключително упорити и постоянни, много трудно се отказваме от каквото и да било. На един етап бяхме стигнали толкова надълбоко в темата, че вече нямаше начин да оставим нещата. Много хора очакваха тази история и разчитаха на нас – наши близки, преподаватели и герои на „Последният дар на човека“, за които

донорството на органи е тема на живот и смърт.

– В „Последния дар“ ме впечатли начинът ти на писане. Формата е дълга, но успяваш да си достатъчно кратък и стегнат в изказа. Целенасочено ли беше това?

– Текстът всъщност беше много по-голям, трябваше да излезе като книга. Имам 300 страници суров материал, интервюта, идеи. Всичко това трябваше да се съкрати драстично. Сега текстът е сравнително кратък, ако го погледнеш откъм темата и обхвата на историята, но за уеб е доста дълъг, отнема 10-20 минути на глава. Той отлежаваше много дълго време, много хора са го чели и редактирали. Освен това самият аз имам опит като редактор.

И до момента се занимавам с една от най-големите медии за култура и изкуство в България – „Под моста“. Тя си стана и бизнес, 8 години бях главен редактор. През това време през мен са минали над 300 автори. Започнахме като студентски проект с колеги от университета. От само себе си станах главен редактор. Тръгнахме на майтап, а после медията се разви, в един момент имахме екип от 20-30 души.

Този опит ми помага. Човек е трудно да бъде редактор сам на себе си, но аз знам как трябва да се работи с един текст и как трябва да го изчистя.

Христо и Николай са двама от героите, чиито съдби са проследени от екипа. „Те са коренно противоположни личности. Единият е нахакан и не спира да говори. Вторият е тих, видимо свенлив. Животите им обаче са преплетени по онзи начин, на който единствено съдбата, със своето черно чувство за хумор, е способна. Да ги наблюдаваш е гледка, свиваща сърцето“, пише за тях Димитър. Как ли се развиват историите на двамата?

– Според теб задачата да ограмотява дали е част от работата на журналиста?

– Журналистите имат много задачи, но ограмотяването не е една от тях. Самите те, разбира се, трябва да са грамотни. Но грамотността не я разбирам само като това как пишеш и говориш – то би трябвало да се учи по-рано – в семейството и най-вече в училище. За мен е огромен проблем, че масово, извън най-елитните държавни и частни училища,

в България не е застъпена медийната грамотност и възпитаването на критично мислене.

Смятам, че това е от фундаментално значение и при липсата на такива меки умения, колкото и грамотна и качествена журналистика да правим, няма да има кой да я види. Неслучайно българите сме толкова податливи на фалшиви новини, конспиративни теории и вярваме на медии и публикации, които са далеч от обективното и фактологически издържаното.

– Трябва ли да има професионални журналисти? Или всеки може да влезе в тази роля?

– Да, разбира се, че трябва да има, защото съществуват фундаментални принципи на журналистиката. Това е професия, която е много по-практична, отколкото теоретична. Но в същото време, без теория, се получават големи пробойни, особено в етичното поведение на някои журналисти. За съжаление, поне по мое време, а доколкото съм запознат и сега – образованието по журналистика в България не е на нужното ниво, най-вече откъм практика и това да е в крак с времето.

– Напълно споделям мнението ти. Съжаляваш ли си, че се насочи към журналистиката?

– Не, никога.

– Кои са журналистите, които те вдъхновяват?

– Много журналисти, които са впечатляващи професионалисти и хора. Мога по-скоро да кажа медиите, които ме вдъхновяват, заради начина, по който развиват своите медийни продукти – Time, New York Times, Guardian, Washington Post.

– Отучиха ли се хората да четат дълги текстове?

– Това е факт, доказан чрез много изследвания. Потреблението на информация през последните над 10 години се промени много. Вече всичко е „кратка“ форма – всеки гледа да задържи вниманието на аудиторията, има хиляди медии и канали за информация. Все повече хора обаче се връщат към

дългите форми на журналистика, които осезаемо липсват в България.

Снимки: Александър Николов, „Последният дар на човека“

– Как виждаш бъдещото място на журналистиката в обществото?

– Не смятам себе си за някакъв световен визионер, но работя тази професия и мисля, че бъдещето на журналистиката е многолико. Нещата се променят страшно драматично и бързо. Ако беше попитал някого преди 25 години, много малко хора щяха да ти кажат, че това е интернет. Но ето, вече е факт. Допреди 5-6 години никой нямаше да предположи, че подкастите ще бъдат толкова успешни, колкото са сега.

Мисля, че вече живеем в бъдещето на журналистиката.

Вече тези формати, които познаваме и консумираме, са добре утвърдени, но ще се изглаждат.

Сега имаме безкрайно много медии, според мен няма да оцелеят много от тях. Бизнес моделите са променени, а хората търсят по-достоверни източници на информация. Мисля, че жанровете, които съществуват в момента, ще се развиват.

– А къде в това виждаш мястото на технологиите?

– Медиите ще се развиват заедно с технологиите и ще бъдат много обвързани с тях.

Наистина е важно дали ще вървят ръка за ръка. Много се говори за добавената реалност, за метавселената. Това все още ни изглежда като научна фантастика, не знам дали ще пробие.

През последните години е норма т. нар. гражданска журналистика – има някакво събитие и дори големите медии споделят клипчета от туитър, от фейсбук, хората на място предават на живо. Ако в един момент имаме метавселена и всички сме с очилата, ще се озовем на мястото. Не гледаш клипчета, а си там, предава се по такъв начин на живо, ти си вътре, в самото събитие…

Александър Николов и Димитър Панайотов