есен

смили се над тези

които не могат да те понесат

бъди красива

до смърт

Или

близостта нанася удари под кръста

подарък който не мога да пренеса

без твоя помощ

който не мога да откажа

Кой от двата стиха е на поетесата Виолета Кунева и кой на ChatGPT? И двата са нейни. Но в неотдавнашния експеримент на Дигитални истории това обърка почти 50% от участниците.

„Почти всичко е наред“ се казва дебютната стихосбирка на поетесата и толкова точно формулира усещането ни за света днес. За нея тя печели наградите за поетичен дебют в конкурсите „Иван Николов“ и „Южна пролет“. Последва втората – „Кучето на Персефона“, която пък получи награда „Перото“ за поезия през 2023 г.

Но как е възможно вече да не различаваме поета от алгоритъма? Какво губим, ако е така?

Дали проблемът е, че масово сме изгубили критерия си за изкуство, за метафора, за многопластови, живи и човешки по дефиниция текстове, каквито са поетичните?

Ще дойде ли краят на поезията или… именно тя може да ни спаси от самите нас?

– В експеримента, който направих, твоите стихове се оказаха трудни за различаване от хората сред тези, генерирани от ИИ. Разбира се, с уговорката, че така се оказа за всички типове съдържание. Учудиха ли те резултатите? За какво са знак според теб?

– Очаквах по-голям процент верни отговори на въпросите, свързани със стихотворенията и преводите. Струваше ми се, че при генерирането им изкуственият интелект все още не се справя особено добре. Трудно ми е да преценя за какво може да е знак този резултат. Изкушавам се да допусна, че при отбелязването на отговорите

част от потребителите са се осланяли повече на интуицията си,

без внимателно вглеждане в текстовете. Има и възможност отговорът да е свързан с това, че отдавна живеем в свят на сурогати и една част от нас вече губи усета си за разпознаване на истинските неща и истината. Често срещам текстове, претендиращи, че са поезия и писани от съвсем живи хора – при тях произволността на метафорите и образите е в същата степен като тази в текстовете на изкуствения интелект.

Свикнали сме с това размиване, използваме думи като „поезия“ и „изкуство“ безотговорно. Но това са бели кахъри.

Ако говорим за истината – една от най-болезнените теми на днешното време, изключително важно ми се струва разграничението между неистина, създадена от изкуствен интелект и такава, сътворена от човек. Склонни сме да виждаме заплаха в технологиите, но за мен основната опасност е в лъжите и в подмяната на истината от страна на хората. Затова един от изводите според мен е, че трябва отново и отново да говорим и да се грижим за запазването на инстинкта за разпознаването ѝ.

снимки: Добрин Кашавелов

– Именно това е и моята цел. Но пък се чудя тъкмо обратното – дали нямаше да са по-високи резултатите, ако хората бяха отпуснали интуицията си, поезията има нужда и от нея… Но жива ли е поезията днес и докога ще е тук?

– Така е, поезията има нужда и от интуиция, но будна и прозорлива. Отново в контекста на въпроса за истината – не е добре да се осланяме само на интуиция, особено ако някой се опитва да я мобилизира в желана от него посока. А поезията винаги ще бъде жива, но и винаги ще е част от света на тесен кръг хора. Това поначало ѝ е присъщо. Затова не споделям апокалиптичните прогнози за изчезването ѝ.

Пази я онова, което пази изкуството като цяло – нуждата от опора вътре в нас,

която да уравновесява безкомпромисната реалност. Разбира се, това не означава, че поезията трябва да се занимава само с романтични и абстрактни идеи, които нямат връзка с времето. Тъкмо обратното. Тя го пречупва по начин, който ни помага да го разберем, да се помирим с него.

– Защо ни е необходима конкретно в технологичната ера?

– Нужна е като едно от доказателствата, че човешкото няма да бъде изцяло наподобено, като контрапункт на технологиите, като ненакърнима територия на духа – език, на който според мен изкуственият интелект никога няма да проговори.

– На мен ми е все по-трудно да използвам думата „никога“ в контекста на технологиите. А как според теб комуникацията онлайн промени поезията досега?

– Поезията е чувствителна към заобикалящата среда, затова със сигурност този тип комуникация ѝ се е отразила. Ако говорим за публикуването на поезия онлайн, според мен това влияе в няколко посоки. От една страна, няма как публиката да научи за един поет, ако не е видим в интернет. От друга, желанието за достигане до повече хора води и до

изкушението да се пише на един по-разбираем за широката публика език, до по-банални метафори, бомбастични поанти,

за сметка на автентичността на поетичния глас. Клишето, познатото е най-малкото общо кратно между текста и повече потенциални читатели. Често се използва като мост към тях. Наградата е големият брой харесвания. Но за щастие, дори и в социалните мрежи има талантливи поети, които успяват да устоят на изкушението на клишето. Някои от тях получават много положителни реакции. Те доказват, че е възможно и високата поезия да вирее онлайн.

– В стиховете ти няма пунктуация. Защо?

– Това е често срещано явление в поезията през последните десетилетия. Една от причините да направя този избор е влиянието на голяма част от любимите ми съвременни поети. За мен е ценна многозначността, която е един от ефектите при липсата на пунктуация. Харесват ми също освободеното пространство, въздухът между думите. В книгите си съм включила и стихотворения, които имат препинателни знаци и главни букви – понякога без тях не може да се постави търсеният акцент, да се изрази ясно смисълът. В други случаи тъкмо липсата им служи на замисъла на текста.

снимки: Добрин Кашавелов

– Защо според теб белият стих дойде с модерността и в немалка степен изтика римата и ритъма?

– Съвсем логично ми се струва и поезията, като другите изкуства, да се стреми да се откъсне от правилата, да търси свобода във формата. Това търсене отива много по-далеч от белия стих, защото и той се съобразява с определени правила. Но свободният стих също има вътрешен ритъм, дишане. И все пак аз

откривам и разпознавам поезията единствено в духа на стиховете, в онази материя под хлъзгавата повърхност на формата.

– Какви хора днес четат поезия?

– Тези, които винаги са я чели и винаги ще я четат – чувствителните към фините регистри.

– Тъй като предусещам отговора ти на въпроса „дали“… защо няма да се научат да я създават алгоритмите?

– Със сигурност ще стават все по-добри и ще овладеят без проблем принципите, свързани с класическия стих, с различните стихосложения – те се подчиняват на ясно разписани правила, които лесно се намират дори из интернет. За изкуствения интелект ще бъде лесно да ги разбере и да ги прилага. Вътрешният живот на текстовете му обаче ще бъде аморфен, нежив изначално – ще липсва духът, същността на поезията, за която споменах.

Истинската поезия е свързана с пречупването на света през вътрешния свят на поета. Това е сложен процес,

амалгама от талант, от хиляди прочетени страници, от преживявания, травми, от своеобразен вид ферментация вътре в човека.

Йожен Йонеско казва, че истината не е в реализма, защото той не се занимава с основните ни обсесии като любов, смърт, удивление. Изкуственият интелект няма как да добие автентичен опит с тези понятия. Също така, един от синонимите на поезията за мен е неназовимото. Как би могъл да разбере това?

снимки: Добрин Кашавелов

– А може ли с нещо да ни помогне да разберем по-добре себе си?

– Засега

изкуственият интелект ни се струва смешен, прилича ни на криво огледало или на глупчо, когото напътстваме

и благодарение на когото се чувстваме знаещи и повече отвсякога хора. Това обаче се променя буквално за дни и скоро той ще се превърне в реалистично и достоверно наше отражение. Мисля за този момент – вероятно тогава ще успеем да се видим през неговия поглед, да осмислим кои части от нас са ясни дори за едно изкуствено създание, кое остава недостъпно за него и кое е най-ценното.

Според мен това са онези места, където той не може да надзърне. Представям си бъдещето като битка за

невидимото, това ще бъде най-важният ресурс. Онова, което изкуственият интелект не може да регистрира,

е най-ценното в нас. Затова и няма да може да пише истинска поезия.

– Пишеш стихове и за любовта. Промениха ли я и нея технологиите?

– Любовта е толкова ирационална, че няма как нещо, което се основава на логиката, на интелекта, да я проумее. Това е в кръга на шегата. Може би звучи наивно, но

все още мисля, че технологиите нямат силата да променят нещо като любовта, защото тя е твърде устойчива част от нас.

Като повечето хора, и аз съм била с усещането, че светът започва с мен, включително и любовта, каквато я познавам. Помня как като дете оставах изключително изненадана, когато чета любовен роман на няколко века или пък любовни писма – хората са изживели абсолютно същите неща като нас, дори са се обръщали един към друг по същия начин. Дали любовното признание ще е написано на парфюмирана хартия, или в чата – това са детайли, които не са без значение, същността остава ненакърнена.

– А нататък? Може ли един ден в резултат от технологиите тя да изчезне или да се промени неузнаваемо? По-лесно и удобно е да обичаш робот…

– За мен това е невъзможно, а

срещата с робот бих оприличила на платената любов – безпроблемна, удобна, но осакатена и лишена от дух.

Вероятно и тя има своето място, но никога докосването до ръката на робот няма да замести това до ръката на човек, когото обичаш.

По различни поводи стигам до извода, че колкото и да трансформират света, технологиите все пак няма как да ни променят чак дотолкова, че да унищожат нещо в нас или да ни „присадят“ качества, които не притежаваме, макар и в латентно състояние. Дори чрез алгоритмите, отново стигаме до същите места – всички пътища водят към нас.

снимки: Добрин Кашавелов

– Тук бих поспорил, най-малкото заради начина, по който вече се промени общуването. Но може би съм прекалил напоследък с технологиите за сметка на поезията… Ти си поет по призвание, но юрист по образование и професия. Защо правораздаването у нас така и си остава болна тема?

– Знаем, че то е една от основите, на които се крепят обществените отношения, но е и симптом за кризата в тяхното състояние. За никого не е тайна, че от много години държавата ни е овладяна от хора, които никак не биха искали да има ефективно правораздаване. Докато не се отърсим от тях, докато не се научим да разпознаваме различните им лица и популистки трикове, няма да разберем какво означават демокрацията и истинското правораздаване.

– Ще го променим ли някога?

– Не съм оптимист, но много ми харесва начинът, по който задаваш въпроса – от първо лице. Надеждата за мен е в тези малки знаци наоколо – срещите с хора, които осъзнават, че отговорността е и наша, опитите с лични всекидневни усилия да придвижваме нещата в добра, или за да не сме максималисти, поне в приемлива посока.

Има смисъл да разговаряме, да убеждаваме, да се борим за всеки отделен човек. Липсата на активно гражданско общество е огромен проблем. Но един от начините за разрешаването му е този.

снимки: Добрин Кашавелов

– Могат ли алгоритмите да ни пратят в свят без престъпност?

– Да приемем условно, че такъв свят е възможен – разбира се, не чрез прогнозиране от страна на алгоритмите кой и как би извършил престъпление, защото

така ще се върнем към вече добре познати сюжети от рода на Инквизицията или света на Кафка.

Липсата на престъпност е нещо прекрасно, но има цена. И тя е свързана с прилагането на много повече контрол. Иска ми се да няма престъпност, но като съзнателен избор – заради това, че всички разбираме защо не трябва да прекрачваме някои граници. А ако е резултат от прилагания контрол, от отнемане на свободата, включително свободата да бъдеш от добрите, условно казано, как бихме се чувствали в свят, в който нямаме избор? Как би се отразило това на начина, по който мислим себе си? И дали липсата на тази свобода няма да се развие в нещо по-лошо от престъпността?