Кое лекува историческите рани?

ное. 5, 2024 | Срещи

Кое лекува историческите рани?

5 ноември 2024 | Срещи

Историята днес ни свързва и дели, разпалва и вълнува, както никога преди. Разбира се, и защото, „който контролира миналото, контролира бъдещето“.

Захари Карабашлиев с най-новия си роман – „Рана“ се обърна именно към българската история, към едни от най-драматичните ѝ и важни моменти. Към раните, които ни нанася миналото, към предците, чийто път продължаваме. Романът наднича в няколко от големите теми на последните 150 години по вълнуващ и автентичен начин. Писателят вече ми е гостувал, срещаме се отново, за да поговорим за миналото.

С това интервю продължава поредицата от исторически Дигитални истории. В нея nоговорихме за начина, по който се преподава история, в следващите дни ще обсъдим имат ли основание някои от най-разпространените клишета, свързани с миналото ни и ще разкажем за някои от най-големите исторически мистификации онлайн.

Все още е отворено предизвикателството, което ви отправям. Можете ли да различите факти от българската история от такива, измислени от изкуствения интелект? Опитайте тук.


 

– Ако можехте да пътувате във времето, в кой исторически период на България бихте искали да живеете и защо?

– 2024 г.

Защото е най-доброто време за България. И същевременно най-проклетото.

Защото доброто и злото сега са „на кантар“. И защото всичко, което правиш, може да има значение.

 

– Може ли една нация да разбере грешките от миналото чрез литературата и изкуството?

– Не. Нациите не могат да разберат нищо, нито могат да четат. Отделните индивиди в нациите обаче могат. И надеждата ми е, че някои от тези индивиди, които четат и разбират, т.е. „четат с разбиране“, могат в даден момент да се окажат на високи позиции, на властови позиции, от които да зависят важни неща. Тогава, едва тогава би имало значение какво тези дадени индивиди са чели и разбрали, и научили, и усвоили.

 

Захари Карабашлиев

снимки: Добрин Кашавелов

 

– Какво мислите за идеята, че историята е „наука за поуките“ и може ли тя да влияе на бъдещето на обществото?

– Историята не е „точна“ наука като математиката, нито „естествена“ наука като физиката и химията. Историята може да е наука, само ако в нея работят индивиди с научно мислене. Тя може да бъде порочно използвана като псевдонаука, както е случаят с историята на България след 1944 г., когато с историята се занимават полуграмотни псевдопартизани, загърнати с комунистическа мантия преподаватели и най-обикновени шарлатани.

 

– Горните три въпроси са на „вие“, макар че с теб се познаваме отдавна и си говорим на „ти“. Можеш ли да предположиш защо?

– Предполагам, от някакъв вид уважение към избрания формат?

 

– Почти. Това са първите три въпроса, които ChatGPT ми предложи да ти задам в интервю на историческа тематика. Но интересно е, че и без него мислех да питам в тези посоки. Нещата в тази посока са впечатляващи, преди дни изпратих генерирани от ИИ стихове и попаднах сред призьорите на реномиран поетичен конкурс. В момента си правя експеримент – могат ли хората да различат реални исторически факти от такива, измислени от изкуствения интелект (тук). Според теб ще се справят ли гостите ми, които се решат?

– Не мисля.

 

Захари Карабашлиев

снимки: Добрин Кашавелов

 

– Познаваме ли като народ добре историята си?

– Не. Както казах по-горе,

народите нито познават, нито не познават историята си. Само отделните индивиди могат.

И то ако я изучават не през идеологическа рамка, а в свободно търсене.

 

– Само че според мен за момента няма как да го правим извън нещо, което е идеологическа рамка, или поне по всички показатели не може да се различи от такава… Тогава изниква въпросът: защо е важно да я познаваме, да я търсим?

– Защото в нея се крият отговори (не отговорите, а някои отговори) за бъдещето.

 

– Трябва ли историята да бъде безпристрастна наука? И може ли изобщо?

– Не е задължително да е безпристрастна. Но е задължително да работи единствено в полето на истината – т.е. с факти, документи, извори…

 

Захари Карабашлиев

снимки: Добрин Кашавелов

 

– Кои са любимите ти български исторически романи?

– Нямам много. Любимата ми историческа книга е „Записки по българските въстания“ на Захарий Стоянов, но тя не е роман. Иначе „Под игото“ може би издържа проверката на времето. Със сигурност „Тютюн“ на Димитър Димов, „Осъдени души“ ми харесваше, „Крадецът на праскови“ на Емилиян Станев, която е повест… Помня, че като дете харесвах „Сватбите на Йоан Асен“, а сега дори не съм сигурен кой е авторът.

 

– И аз не го знам. От себе си бих добавил Димитър Талев и Фани Попова-Мутафова… Струва ми се огромно предизвикателство да надничаш към миналото. Кое е най-трудното в писането на исторически роман? Колко важно е прецизното предаване на истинските събития?

– Най-трудното е да намериш точния литературен език на романа, за да изградиш с него света, в който искаш да въведеш читателите.

Да „чуеш“ как говорят героите ти, да влезеш в мислите им, да действаш в телата им…

Истинските събития – за мен поне, – трябва да бъдат исторически достоверни. И видени през очите на конкретен герой, през неговата чувствителност и ситуацията в дадения момент.

 

Захари Карабашлиев

снимки: Добрин Кашавелов

 

– Алек Попов ми беше казал, че голямото разделение в българското общество започва със смъртта на Вазов. На мен ми се струва много проникновено съждение. Прав ли е според теб?

– Не.

 

– Защо?

– Не е прав.

Голямо разделение на българското общество никога не е имало. Нито преди, нито след смъртта на Вазов. Защото никога обществото ни не е било „обединено“,

освен в моменти на дълбока криза – в началото на войни, – или върховен триумф като световното по футбол през 1994 г.

Въобще, митът за някакво „обединено“ общество е доста устойчив, но както всеки мит – неотговарящ на историческата истина. Никое съвременно общество в свободния свят не е „обединено“. Обединени са били навярно по-малките първобитни общества някога и тоталитарните режими от миналия век – комунистически и нацистки.

 

Захари Карабашлиев

снимки: Добрин Кашавелов

 

– И все пак, разломите могат да имат различни дълбочини и според мен в момента те са критично дълбоки. А ги има по някакъв начин и идеалите – И личните, и груповите, а и националните.

Може ли историята да е пътят към това отново да започнем да си говорим като общество? Да намираме онова, което ни обединява, а не което ни разделя?

– Може. Но няма как да се случи в тази токсична езикова среда. Първо трябва да се промени културата на общуване, а тя е напълно компрометирана — от училище до парламента.

 

– И през социалните мрежи, които според мен помогнаха много в тази посока. Но за история сме се събрали да се говорим. Как се приема романът ти „Рана“ из страната? Изненада ли те с нещо посрещането?

– Приема се отлично.

Изненада ме чистотата, с която се приема. И възрастта на читателите – от 9 до 90. Засега…

 

– Научи ли интересни лични истории от читатели?

– Много. Буквално

във всяко населено място научавах някаква лична история, свързана с войните

за национално обединение или с Първата световна война, или история на български бежанци от погромите след войните…

Във Виена например ме изненада историята за прадядото на един от присъстващите, който се връща след 10-годишен плен, а

всички мислели, че е убит, освен собствената му невеста, която все повтаряла, че ще се върне,

няма как да не се върне, защото е жив. Поради това приели, че е луда… Или пък многото истории за бегълци от терора на башибозука през 1913 г., истории с невръстни деца, които плачат така силно, че майките се налага да направят най-немислимото – да ги оставят в гората, за да спасят останалите… има истории с чудеса на спасение, на избавление… Дори мислехме с жена ми да направим отделен сайт или група за споделяне на лични истории…

 

Захари Карабашлиев

снимки: Добрин Кашавелов

 

– Много смислена идея, според мен. Наистина всички имаме такива истории и си струва да разказваме, и защото ни правят такива, каквито сме.

Смятам се за сравнително четящ човек, за мен финалът на романа е един от най-запомнящите се, които съм чел. Историческите рани, поне българските, много ми приличат на житейските травми. С тях можем да си обясним много от проблемите, които имаме на по-късен етап. Има ли нещо подобно?

– Благодаря за думите!

Съвременната невронаука и психология показват дълбоките връзки между физическите травми и раните на душата. Също връзките между колективните (национални) и индивидуални рани. Много от трудностите, които срещаме по пътя си, са резултат от незараснали, нелекувани или неглижирани травми.

 

– Кое лекува историческите рани?

– Разумът. Думите. Съзнателността.

 

– С какво си обясняваш бума на историческата тематика в литературата? През последните години много от най-успешните български книги – от „Възвишение“ до „Нишка“, са такива. Може ли това да ни помогне в изцеряването на историческите рани?

– Не знам дали можем да наречем „бум“ появата на тези няколко книги. Но е хубаво, че ги има. И всяка от тях разглежда различен исторически период, гледайки го от някаква своя перспектива.

Аз се радвам, че един „семеен“ роман като „Рана“ отвори важния разговор за Първата световна война, за трагедията на българите,

останали вън от границите на царството през най-черното лято на 1913 г., за насилието и войната въобще, без да дълбае в раната, а по-скоро да лекува. Радвам се, че този роман обърна внимание на читателите към собствените им семейства, фамилно минало, лична участ…

 

Захари Карабашлиев

снимки: Добрин Кашавелов

 

– Виждам обаче огромен интерес към историята далеч не само в литературата. Моят сайт е технологичен, но от вече 400 текста на него, двата най-четени са на тема история. С какво си обясняваш това явление?

– Аз израснах в соцепохата и като деца ни учеха, че пред нас е „светлото бъдеще“ и всичко хубаво е някъде там. Сега сякаш махалото на колективните очаквания се е задвижило в обратна посока и виждам едно втренчване в миналото, което за много хора е „светло минало“. Всъщност и двете гледища показват едно – неудовлетворение от настоящето. Ако не намираш смисъл в „сега“, ти го търсиш някъде в „утре“ или „вчера“, или „някога преди“. Човешкият ум е устроен така, че винаги търси смисъл. И ако не намери сили да го търси всеки ден (защото това изисква особени усилия), обикновено го приема наготово в прости и плоски „истини“, обикновено от устата на манипулатори.

Винаги се намират „водачи“, които посочват проблемите, дефинират ги и предлагат прости решения. Проблемът е, че тези лесно смилаеми решения са пагубни за колективния организъм, защото предизвикват исторически катаклизми като например нацизъм, комунизъм, злобен шовинизъм и в крайна сметка не решават, а задълбочават проблемите.

 

– Въпреки, че след „светлото бъдеще“ пък се заговори за „края на историята“. Може би обаче го отложихме? В историческата поредица от Дигитални истории вече ми гостува учител по история, при това забележителен. Но според теб как трябва да се преподава историята? Така че да пали, да осмисля… Да е повод за гордост и патриотизъм, а не патриотарщина и омраза.

– Историята може да възпитава в свободолюбие, патриотизъм и уважение към индивидуалните права на всеки, но

само ако се преподава от свободолюбиви, интелигентни и авторитетни учители.

Те са често строги и много важни апостоли на свободната воля. Задължително интересни и дори забавни. Рядкост са, но ако попаднеш на такива, оставят диря за цял живот.

Най-важната им функция в краткия отрязък от време, което прекарват с нас обаче, е да ни насочат към по-големия и постоянен учител по история – нашия собствен разум.


 

Можете ли да познаете кои 15 твърдения за българската история са приети от науката и кои си измисли за вас изкуствения интелект? Проверете знанията си тук, резултатът определено ще е интересен…

Дигитални истории

Дигитални истории е и ще си остане изцяло некомерсиално начинание, на което посвещавам доста време и усилия. За създаването на сайта обаче са нужни определени разходи. Ако имате възможност и желание да подпомогнете сайта, вече можете да го направите. Разбира се, все така важна подкрепа си остава всяка добра дума, всяко споделяне на темите.

<a href="https://karamanev.me/author/georgik" target="_self">Георги Караманев</a>

Георги Караманев

Програмист, журналист на свободна практика и писател. Още за мен – четете тук.
Дигитални истории

Най-нови публикации:

„Дигиталното може да почака, детството – не“

„Дигиталното може да почака, детството – не“

Как да изведем от мрежата децата, които вече са прекалено увлечени от нея? Това е голямата кауза на Александрина Георгиева. Програмист със сериозен опит, днес тя е начело на фондацията Offline kids,...

повече информация
„Идва епоха, в която ще трябва да преизобретим себе си“

„Идва епоха, в която ще трябва да преизобретим себе си“

Как ще изглежда утрешният ден? Защо се задава „епохата, в която предстои да преизобретяваме себе си“? Какво има смисъл да учат днешните деца, за да са готови за бъдещето? Кои професиите ще оцелеят?...

повече информация
Как срещаме децата с технологиите? (Анкета)

Как срещаме децата с технологиите? (Анкета)

В какъв свят ще живеят децата ни? А как да ги срещнем с технологиите по най-добрия начин? Имам две хлапета и този сайт го има, защото тези въпроси не ми дават мира. Докато има още толкова важни...

повече информация
„Нямам търпение ИИ да става все по-добър!“

„Нямам търпение ИИ да става все по-добър!“

Изкуственият интелект хвърля ръкавицата към хората на изкуството във все повече области. Докато мнозина смятат, че технологията е далеч от това да създава по-добре от хората, все по-често и рязко се...

повече информация
:-) Усмихни се! Приказка за първия емотикон

🙂 Усмихни се! Приказка за първия емотикон

🙂 В началото даже си имаше и „нос“: 🙂 С идването на интернет текстът се преля в изображенията и обратното. И въпреки че всичко в онлайн света се променя главоломно, символът „първопроходник“...

повече информация

Още публикации по темата:

От рубриката:

„Дигиталното може да почака, детството – не“

„Дигиталното може да почака, детството – не“

Как да изведем от мрежата децата, които вече са прекалено увлечени от нея? Това е голямата кауза на Александрина Георгиева. Програмист със сериозен опит, днес тя е начело на фондацията Offline kids, която има мисията да помага на родителите в търсене на баланса.
Кога срещата с технологиите може да се превърне в проблем за децата? Как да намерим този толкова труден баланс? Как да срещаме децата с технологиите, без това да е за сметка на основни човешки умения, които ще им трябват в бъдеще? Ако усетим, че детето прекарва часове пред телефона или таблета, има ли път назад?
Време е за една прелюбопитна лична история и безброй ценни съвети за всеки дигитален родител. За всеки, което смята, че от време на време е важно децата да се озоват и офлайн.

повече информация
„Идва епоха, в която ще трябва да преизобретим себе си“

„Идва епоха, в която ще трябва да преизобретим себе си“

Как ще изглежда утрешният ден? Защо се задава „епохата, в която предстои да преизобретяваме себе си“? Какво има смисъл да учат днешните деца, за да са готови за бъдещето? Кои професиите ще оцелеят? И как да намерим онези, все по-дефицитни умения, които си струва да им помагаме да развиват?
Доц. Мариана Тодорова е пионер на българската футурология в съвременния ѝ вид. Превърна се в традиция в началото на всяка година да ми гостува с прогнози, които недвусмислено се претворяват в реалност.
„Връщаме се към това най-изконно човешко качество за критично мислене, разсъждение и дебати.“
„Въпрос на време е повечето от задачите, които изпълняваме, да бъдат иззети от изкуствения интелект. Ще живеем в една перманентна промяна и в един момент няма да можем да наваксаме. Бихме могли да реагираме като човечество само чрез глобален политически консенсус, в който да решим, въпреки че технологията може да прави почти всичко, хората остават. Но подобна философия е много анти капитализма и се изисква или някакъв безкраен хуманизъм, или диктаторство, за да се наложи.“
Можем ли да сме готови за бъдещето?

повече информация
„Нямам търпение ИИ да става все по-добър!“

„Нямам търпение ИИ да става все по-добър!“

Изкуственият интелект хвърля ръкавицата към хората на изкуството във все повече области. Докато мнозина смятат, че технологията е далеч от това да създава по-добре от хората, все по-често и рязко се оказва обратното. Къде тогава отиват творчеството, изкуството, въображението? Как да ценим пътя, след като резултатът е лесен? Живеем в изненадващ свят, в който трябва да си адаптивен, за да оцелееш.
Любомир Сергеев е фотограф, дигитален артист, режисьор и продуцент с 30-годишен опит в областта на рекламата. Работил е на 5 континента, живял е в Лондон и Ню Йорк. Носител на дълъг списък от награди, сред които е „Victoria“, считана за най-престижна в света на фотографията. 12 години подред е в световната селекция „200 най-добри дигитални артисти“.

повече информация

Най-новите:

„Дигиталното може да почака, детството – не“

„Дигиталното може да почака, детството – не“

Как да изведем от мрежата децата, които вече са прекалено увлечени от нея? Това е голямата кауза на Александрина Георгиева. Програмист със сериозен опит, днес тя е начело на фондацията Offline kids, която има мисията да помага на родителите в търсене на баланса.
Кога срещата с технологиите може да се превърне в проблем за децата? Как да намерим този толкова труден баланс? Как да срещаме децата с технологиите, без това да е за сметка на основни човешки умения, които ще им трябват в бъдеще? Ако усетим, че детето прекарва часове пред телефона или таблета, има ли път назад?
Време е за една прелюбопитна лична история и безброй ценни съвети за всеки дигитален родител. За всеки, което смята, че от време на време е важно децата да се озоват и офлайн.

повече информация
„Идва епоха, в която ще трябва да преизобретим себе си“

„Идва епоха, в която ще трябва да преизобретим себе си“

Как ще изглежда утрешният ден? Защо се задава „епохата, в която предстои да преизобретяваме себе си“? Какво има смисъл да учат днешните деца, за да са готови за бъдещето? Кои професиите ще оцелеят? И как да намерим онези, все по-дефицитни умения, които си струва да им помагаме да развиват?
Доц. Мариана Тодорова е пионер на българската футурология в съвременния ѝ вид. Превърна се в традиция в началото на всяка година да ми гостува с прогнози, които недвусмислено се претворяват в реалност.
„Връщаме се към това най-изконно човешко качество за критично мислене, разсъждение и дебати.“
„Въпрос на време е повечето от задачите, които изпълняваме, да бъдат иззети от изкуствения интелект. Ще живеем в една перманентна промяна и в един момент няма да можем да наваксаме. Бихме могли да реагираме като човечество само чрез глобален политически консенсус, в който да решим, въпреки че технологията може да прави почти всичко, хората остават. Но подобна философия е много анти капитализма и се изисква или някакъв безкраен хуманизъм, или диктаторство, за да се наложи.“
Можем ли да сме готови за бъдещето?

повече информация
Таралежите се раждат без ИИ

Таралежите се раждат без ИИ

В какъв свят ще живеят днешните деца?
Какво има смисъл да учат днес и кое би било загуба на време, усилия и пари?
Кога и как да ги срещнем с технологиите така, че да им помогнем да се опознаят, без някой да пострада?
А кога да ги „запознаем“ с изкуствения интелект?
Ще потърся отговорите на тези и други важни въпроси, свързани с децата и технологиите. Започва дълга поредица от детски Дигитални истории.
Ето защо според мен е жизненоважно да навлезем по-дълбоко в тези огромни теми:

повече информация
Как срещаме децата с технологиите? (Анкета)

Как срещаме децата с технологиите? (Анкета)

В какъв свят ще живеят децата ни? А как да ги срещнем с технологиите по най-добрия начин?
Имам две хлапета и този сайт го има, защото тези въпроси не ми дават мира. Докато има още толкова важни въпроси, на които е време да намерим отговор.
Нека ги обсъдим, а после да потърсим отговорите. Нека заедно нарисуваме картината на днешното дигитално родителство и погледа му към бъдещето.
Анкетата е насочена към родителите на деца от 0 до 11 години (а и към баби, дядовци, хора, които имат отношение към децата). Темите на тийнейжърите също са изключително важни, и за тях ще дойде моментът.
Анкетата е анонимна, можете да отговорите на въпросите, които си изберете. Можете да се включите и в жребий за награди – подбрани книги и фланелки с логото на Дигитални истории. Отговорите се събират до 28 февруари, а в началото на март очаквайте резултатите.
С тази анкета започва поредицата от важни Дигитални истории за децата и технологиите. Ще поговорим за майчинството и бащинството днес, за промените в образованието, за професиите на бъдещето. Поканил съм забележителни гости, от които всеки родител (включително и аз) има много какво да научи.
Благодаря от сърце за всяко попълване, за всяко споделяне!

повече информация
„Нямам търпение ИИ да става все по-добър!“

„Нямам търпение ИИ да става все по-добър!“

Изкуственият интелект хвърля ръкавицата към хората на изкуството във все повече области. Докато мнозина смятат, че технологията е далеч от това да създава по-добре от хората, все по-често и рязко се оказва обратното. Къде тогава отиват творчеството, изкуството, въображението? Как да ценим пътя, след като резултатът е лесен? Живеем в изненадващ свят, в който трябва да си адаптивен, за да оцелееш.
Любомир Сергеев е фотограф, дигитален артист, режисьор и продуцент с 30-годишен опит в областта на рекламата. Работил е на 5 континента, живял е в Лондон и Ню Йорк. Носител на дълъг списък от награди, сред които е „Victoria“, считана за най-престижна в света на фотографията. 12 години подред е в световната селекция „200 най-добри дигитални артисти“.

повече информация
:-) Усмихни се! Приказка за първия емотикон

🙂 Усмихни се! Приказка за първия емотикон

С идването на интернет текстът се преля в изображенията и обратното. И въпреки че всичко в онлайн света се променя главоломно, символът „първопроходник“ оцелява до днес.
Усмивката, която всички използваме ежедневно, „нарисувана“ само с 2 или 3 знака, е може би най-разпознаваемият знак на онлайн епохата. Модите, технологичните поколения, социалните мрежи идват и си отиват, докато „смайли“-то си остава, вечно и разпознаваемо.
Знаете ли кой е „баща“ му? Колкото и да е странно, комбинацията от знаци си има конкретен „изобретател“ и още един „кръстник“, който му помага да скочи в интернет. Графичният дизайнер Харви Бел печели за начинанието си – стилизирано смеещо се лице, „цели“ 45 долара. Той никога не е претендирал за авторски права, вместо това десетилетия по-късно създава фондация, която набира средства за деца в нужда, чийто символ, разбира се, е усмивката.
Усмихнете се на живота! Време е за една лъчезарна дигитална история.

повече информация
Share This