„Да наричаме „чудо“ необяснимото е красив начин да си признаем колко малко знаем“, казва днешната ни гостенка. „Чудесата са и възможност да спрем да се заблуждаваме, че всичко зависи само от нас, да си отдъхнем и да се научим да се доверяваме на живота“.

Иванка Могилска е копирайтър с 20-години опит, последните 15 – на свободна практика. Тя е блогър, редактор, преподавател. Автор на 7 книги, най-новата от които е сборникът „Обикновени чудеса“. Но… има ли наистина такива? Ще я попитаме след малко. В ефирните ѝ, мъдри разкази го има ежедневното чудо, което според мен е и смисълът да продължаваме напред.

Ще поговорим за дигиталните и аналоговите чудеса. За чудесата, на които си струва да научим изкуствения интелект и тези, които може би той ще създава. За краткото изразяване и дългите текстове, които носят смисъла. За нуждата от време на време „да слезем от въртележката“…

– Справяш се, според мен, изключително с това да се изразяваш кратко. Безценно умение, на което дори ChatGPT не е способен. Как се учи?

– Хуан Миро има едно платно – три черни линии с различна дължина на бял фон. Нарича се „Път“. Разказва как първо нарисувал картината с всичките ѝ подробности – пътя, тревите покрай него, каруцата, магарето, човека, звездното небе. После започнал да маха всичко ненужно, докато накрая останали трите черни линии.

И аз така – съкращавам безмилостно. Пиша ежедневно – работни и художествени текстове – и

редактирам до кръв всичко, което не е в полза на общата идея и не създава впечатлението или настроението, което искам.

снимки: Татяна Чохаджиева

Понеже съм мързелива, вероятно с времето съм се научила да не се разпростирам чак толкова в обяснения и описания, които после ще отпаднат.

Да се изразяваш кратко, значи да намериш тази една дума, която ще нарисува най-точна картина, ще предаде максимум смисъл и ще въздейства най-силно.

Коя ще е тя зависи от контекста, от конкретната тема и от начина, по който самият автор се отнася към нея, от това какво внушение иска да остави у читателите. ChatGPT е езиков модел. Той отгатва как да подреди думите, така че да наподобяват максимално човешката реч, но не мисли и няма въображение, рефлексия и саморефлексия. Няма и контекста, с който разполага един автор, когато пише.

– „Редактирам до кръв“ ми е болезнено познат и точен израз… Каква е разликата между това да се изразяваш кратко и кратките форми, които всички ни влекат онлайн?

– Едното касае формата. Другото касае стила, смисъла, яснотата на текста, независимо дали е кратък, или дълъг.

снимки: Татяна Чохаджиева

– А кои са предимствата на дългия текст, който днес поставихме във второстепенна роля?

– Не знам, не знам. Аз все така съм почитател на романи, които са толкова дебели, че като ги подпра на гърдите си да ги чета, и ми оставят синини.

– И аз! Именно затова го има този сайт, където пиша само дълги, като за общуването онлайн, текстове. Мисля, че всички имаме нужда по-често да се вглъбяваме в задълбочено, подробно четиво… Само че често е истинско чудо да намериш време.

Чудесата и чудесният начин, по който разказваш за тях, са поводът да се срещнем. Според теб има ли обикновени и необикновени чудеса?

– Може би има чудеса, които се надяваме да се случат и такива, които дори не смеем да се надяваме да се случат. В този смисъл да, има обикновени и необикновени чудеса.

Но като цяло няма чудеса. Има процеси (някои обясними, други – не), от които виждаме само резултата. Този резултат от невидим за нас процес наричаме чудо.

снимки: Татяна Чохаджиева

– А може би просто сме вид, на който са му нужни чудесата, за да намира смисъл? Ако всичко е рационално и обяснимо, някак става и безсмислено…

– Не знам дали са ни нужни, тях просто ги има. Те са част от нашия живот, защото има много неща, които не можем да си обясним.

Да наричаме „чудо“ необяснимото е красив начин да си признаем колко малко знаем.

Чудесата са и възможност да спрем да се заблуждаваме, че всичко зависи само от нас, да си отдъхнем и да се научим да се доверяваме на живота.

– Как да научим на чудеса децата си в днешното забързано време, бомбардирани от атракции?

– Времето не е забързано, ние бързаме и от нас зависи да не го правим.

Според мен, докато са малки, децата приемат всяко нещо като чудо, защото дори най-ежедневното и баналното е необяснимо за тях. Може би въпросът трябва да е как да не отучваме децата си да виждат чудесата. А отговорът е – като не спираме да ги търсим, откриваме и създаваме самите ние. Личният пример е страховито оръжие.

снимки: Татяна Чохаджиева

– А ако останем на личния пример… как да обясним на алгоритъма, на изкуствения интелект какво е чудо?

– Някой вече му е обяснил. Езиковият модел, базиран на изкуствен интелект, дава стандартното определение на това какво е „чудо“ и посочва, защо не може да вярва в чудеса и да ги преживява като хората. Защото

неговите отговори са базирани на алгоритми, а не на лични убеждения и чувства.

– Съдейки по „Обикновени чудеса“ май… в Гърция има доста време и почва за чудеса?

– Навсякъде има почва за чудеса. Въпрос на нагласа е къде ще ги намери човек.

Пътуването е отличен инструмент за разбиване на предразсъдъци, стремеж за опознаване на другия и желание да се поставим на неговото място,

излизане от зоната ни на комфорт, попадане в критични понякога ситуации, разбиране и уважение към чуждите правила и традиции – всичко това е храна и вода за чудесата.

Така се случи, че последните няколко години пътувах с месеци из Гърция. Затова и голяма част от историите, които разказвам, са се родили и живеят там. В предишния ми сборник „Тая земя, оная земя“ имаше разкази с места на действие в цяла Европа, защото я обикаляхме с кола. Пак там има и един разказ от Виетнам, където още не съм ходила, но много искам да отида.

снимки: Татяна Чохаджиева

– Богата страна сме с природа, истории, но и със съседи. Как да се научим да ги харесваме?

– През 2019 г. бях за месец в Нови Сад, където общувах със сърби, млад народ – момчета и момичета на по двадесет, двадесет и няколко години. Работихме заедно и преди да си тръгнем, едно от момичетата ми каза:

„Ама ти си много готина, а пък ние знаем, че българите не са… Абе, че забиват нож в гърба.“

Това знание им останало от часовете по история, в които учили за Междусъюзническата война. И ето, те са мили, любезни, но очакват някакви изненади от моя страна, пък то… нищо неприятно не ги спохожда.

Случвало ми се е във фолклорните гръцки музеи по островите да чета за българите, участвали в Междусъюзническата война, същите неща, които в България съм чела за гърците. А никъде непознати не са се отнасяли по-добре с детето ми, отколкото в Гърция. Не мисля, че е защото ме възприемат като ходеща касичка, т.е. като турист, просто имат специално отношение към децата, каквото тук срещам много по-рядко.

На Балканите имаме взривоопасна история и е хубаво да я знаем, но не е здравословно да живеем само с нея. Ние сме тук сега, непродуктивно е (ако трябва да говорим на модерен език) да работим с представи от миналото. Въпросът е сега как се държим един с друг, и как можем да сме си най-полезни. Невъзможно е да намерим отговор, ако не се опознаем.

снимки: Татяна Чохаджиева

– Казваш, че често експериментираш с ChatGPT. Разкажи за някои интересни, неочаквани приложения. Има ли посоки, в които те впечатлява?

– Моите експерименти нямат особена практическа стойност за друг, освен за мен. Искам да знам какво може и какво – не ChatGPT в моята сфера и на моя език.

Последно го молих да ми напише текст в стила на Казандзакис, после в стила на Иван Вазов и после в стила на Иванка Могилска. Интересното за мен беше, че езиковият модел се справи отлично с подбора на теми – тези автори наистина се вълнуват от темите, които той предлага. Резултатът по отношение на стил и език обаче беше плачевен.

Засега ме впечатлява единствено колко бързо се създава усещането за непретенциозен разговор с жив, макар не много близък човек, когато „говорим“ с ChatGPT.

– И аз мисля, че с това той бързо си спечели популярност, а все още не можем да намерим всичките му истински умения и да им намерим точно приложение. Копирайтърството или писането ще ни вземат първо алгоритмите?

– Поне засега, ако не можем да кажем на ИИ какъв копирайтърски текст ни трябва, той ще ни даде какъв да е текст, който няма да ни свърши работа. В този случай нищо не може да ни вземе алгоритъмът, защото нищо не можем да му дадем. В копирайтинга писането е последният етап от дълъг процес.

Може би в някакъв момент изкуственият интелект ще успее да минава сам през него и да пише отлични рекламни послания и съдържание. Това само по себе си не е жизненоважна дейност.

Рекламните отдели не правят хляб, не спасяват живот, не създават красота, а само рекламират.

снимки: Татяна Чохаджиева

При това понякога най-видими са не най-качествените продукти и услуги, а тези, които имат по-голям рекламен бюджет. Така че, ако алгоритмите ни вземат копирайтърството, добре, тогава ще правим нещо друго.

Колкото до художествените текстове, човек пише заради вътрешна потребност, която нищо и никой не може да му ги вземе. Той може сам да се откаже от нея.

Разбира се, в някакъв момент ИИ може да започне да пише наистина увлекателни разкази и романи. За мен все така ще е интересно да прочета какво е написал човекът – какво майсторство е постигнал в изказа, как ми е поднесъл историята, от какъв ъгъл я е видял, какво е направил в ситуации, в които съм била и аз, как се е справил с чувства, които са бушували и в мен, как живее или как е живял, какво е разбрал за живота и т.н. Нали и аз съм човек. Вълнува ме опитът на себеподобните, възхищавам се на тяхното майсторство, мъдрост, изобретателност.

Това, че машината може да произвежда текст е чудесно, но не виждам какво ще ми даде.

– Уви, една от посоките е именно да ни отказва самите ние да пишем. А и големите въпроси изникват, когато един текст вече не може да бъде различен – създаден ли е, или генериран… В свят на думите, на буквите или на байтовете живеем? Как изглежда според теб тази битка и кой се очертава като победител?

– Проблемът е, че говорим за битка въобще. Не разбирам защо трябва да се отказваме доброволно от който и да било от световете си.

Аз не вярвам, че необходимостта от разказване на истории у човека ще изчезне толкова лесно.

Той я носи в себе си, откакто е започнал да рисува по стените на пещерите, а може би и отпреди това. Може би просто средствата, с които разказва, ще се променят.

снимки: Татяна Чохаджиева

– И аз така мисля – неслучайно рубриката, с която гостувам в „Библиотеката“ по БНТ1, се казва точно „Букви и байтове“, в опит да не ги сблъскваме, а да си срещаме за доброто на всички ни. Но от какво зависи дали ще успеем?

– От това да не се отказваме нито от едното, нито от другото, нека използваме и двете.

– Кое чудо си мечтаете да се случи, в личен и глобален план?

– Мечтая си да сляза от въртележката – работна, скоростна, стресова – в която живеем всички. Все по-трудно ми е да се въртя дълго на нея, все по-често я напускам. За съжаление, все още не съм измислила как да го направя за постоянно.

В глобален план бих се радвала, ако историята спре да се повтаря. Ако… счупим каръка и за разнообразие не повтаряме едни и същи грешки, а се пробваме да си направим нови.

– Голяма тема е въртележката и това колко е трудно човек да слиза от време на време от нея… Имаш ли рецепта в тази посока? Замислям се, че това е нещо, което можем също да заемем някак от гърците и другите по-южни народи…

– Рецепта нямам. Просто гледам периодично да си задавам въпроса какъв живот искам да живея и да се придържам към отговора, който съм си дала, доколкото ми е възможно.

Не мисля, че можем да заемем каквото и да било от когото и да било в тази посока. Ако човек осъзнава колко убийствено е желанието за постоянен растеж; а също и че не му трябва да има много, трябва му да има достатъчно, за да живее и да се чувства добре, той ще си намери начин. Разбира се,

ще му трябва и сила да устоява на външния натиск за непрекъснато разрастване, придобиване, потребление.

снимки: Татяна Чохаджиева

– Притеснява ли те бъдещето на свърхперсонализираното съдържание?

– Притеснява ме бъдеще без критично мислещи хора, които не могат да различават фактите от измислиците, както и бъдеще, в което хората реагират абсолютно емоционално на всяка дреболия, без да си дадат време да помислят и да се поставят на мястото на другия. Бъдеще, в което всички знаем всичко и нашата истина е единствената възможна.

– Уви… все повече го виждаме и в настоящето и не съм сигурен, че правим достатъчно, за да се борим с това. Какъв ще е последният текст, написан от човек?

– Зададох същия въпрос на ChatGPT-4. Отговорът му беше прекалено дълъг, ще цитирам само финала:

„В крайна сметка, независимо от формата и съдържанието на такъв последен текст, той би представлявал значим символ на човешката култура, история и стремежи, оставяйки траен отпечатък върху това, какво означава да си човек.“

Аз не съм толкова категорична и патетична. Според мен ще е списък с покупки или задачи, или „много важен“ за изпращача работен имейл, известие за спиране на кредитна карта и призив за незабавно плащане или zdr, kpr. Със сигурност ще е нещо абсурдно, което все пак, по някакъв начин ще подсказва какво е било да си човек. За съжаление, едва ли ще го открият съществата след нас този текст. Телефонът, компютърът, сървърът, през който е минал, отдавна ще са купчина ръждясали вехтории…