„Личният пример е страховито оръжие“

май 21, 2024 | Срещи

„Личният пример е страховито оръжие“

21 май 2024 | Срещи

„Да наричаме „чудо“ необяснимото е красив начин да си признаем колко малко знаем“, казва днешната ни гостенка. „Чудесата са и възможност да спрем да се заблуждаваме, че всичко зависи само от нас, да си отдъхнем и да се научим да се доверяваме на живота“.

Иванка Могилска е копирайтър с 20-години опит, последните 15 – на свободна практика. Тя е блогър, редактор, преподавател. Автор на 7 книги, най-новата от които е сборникът „Обикновени чудеса“. Но… има ли наистина такива? Ще я попитаме след малко. В ефирните ѝ, мъдри разкази го има ежедневното чудо, което според мен е и смисълът да продължаваме напред.

Ще поговорим за дигиталните и аналоговите чудеса. За чудесата, на които си струва да научим изкуствения интелект и тези, които може би той ще създава. За краткото изразяване и дългите текстове, които носят смисъла. За нуждата от време на време „да слезем от въртележката“…


 

– Справяш се, според мен, изключително с това да се изразяваш кратко. Безценно умение, на което дори ChatGPT не е способен. Как се учи?

– Хуан Миро има едно платно – три черни линии с различна дължина на бял фон. Нарича се „Път“. Разказва как първо нарисувал картината с всичките ѝ подробности – пътя, тревите покрай него, каруцата, магарето, човека, звездното небе. После започнал да маха всичко ненужно, докато накрая останали трите черни линии.

И аз така – съкращавам безмилостно. Пиша ежедневно – работни и художествени текстове – и

редактирам до кръв всичко, което не е в полза на общата идея и не създава впечатлението или настроението, което искам.

 

 

Понеже съм мързелива, вероятно с времето съм се научила да не се разпростирам чак толкова в обяснения и описания, които после ще отпаднат.

Да се изразяваш кратко, значи да намериш тази една дума, която ще нарисува най-точна картина, ще предаде максимум смисъл и ще въздейства най-силно.

Коя ще е тя зависи от контекста, от конкретната тема и от начина, по който самият автор се отнася към нея, от това какво внушение иска да остави у читателите. ChatGPT е езиков модел. Той отгатва как да подреди думите, така че да наподобяват максимално човешката реч, но не мисли и няма въображение, рефлексия и саморефлексия. Няма и контекста, с който разполага един автор, когато пише.

 

– „Редактирам до кръв“ ми е болезнено познат и точен израз… Каква е разликата между това да се изразяваш кратко и кратките форми, които всички ни влекат онлайн?

– Едното касае формата. Другото касае стила, смисъла, яснотата на текста, независимо дали е кратък, или дълъг.

 

 

– А кои са предимствата на дългия текст, който днес поставихме във второстепенна роля?

– Не знам, не знам. Аз все така съм почитател на романи, които са толкова дебели, че като ги подпра на гърдите си да ги чета, и ми оставят синини.

 

– И аз! Именно затова го има този сайт, където пиша само дълги, като за общуването онлайн, текстове. Мисля, че всички имаме нужда по-често да се вглъбяваме в задълбочено, подробно четиво… Само че често е истинско чудо да намериш време.

Чудесата и чудесният начин, по който разказваш за тях, са поводът да се срещнем. Според теб има ли обикновени и необикновени чудеса?

– Може би има чудеса, които се надяваме да се случат и такива, които дори не смеем да се надяваме да се случат. В този смисъл да, има обикновени и необикновени чудеса.

Но като цяло няма чудеса. Има процеси (някои обясними, други – не), от които виждаме само резултата. Този резултат от невидим за нас процес наричаме чудо.

 

 

– А може би просто сме вид, на който са му нужни чудесата, за да намира смисъл? Ако всичко е рационално и обяснимо, някак става и безсмислено…

– Не знам дали са ни нужни, тях просто ги има. Те са част от нашия живот, защото има много неща, които не можем да си обясним.

Да наричаме „чудо“ необяснимото е красив начин да си признаем колко малко знаем.

Чудесата са и възможност да спрем да се заблуждаваме, че всичко зависи само от нас, да си отдъхнем и да се научим да се доверяваме на живота.

 

– Как да научим на чудеса децата си в днешното забързано време, бомбардирани от атракции?

– Времето не е забързано, ние бързаме и от нас зависи да не го правим.

Според мен, докато са малки, децата приемат всяко нещо като чудо, защото дори най-ежедневното и баналното е необяснимо за тях. Може би въпросът трябва да е как да не отучваме децата си да виждат чудесата. А отговорът е – като не спираме да ги търсим, откриваме и създаваме самите ние. Личният пример е страховито оръжие.

 

 

– А ако останем на личния пример… как да обясним на алгоритъма, на изкуствения интелект какво е чудо?

– Някой вече му е обяснил. Езиковият модел, базиран на изкуствен интелект, дава стандартното определение на това какво е „чудо“ и посочва, защо не може да вярва в чудеса и да ги преживява като хората. Защото

неговите отговори са базирани на алгоритми, а не на лични убеждения и чувства.

 

– Съдейки по „Обикновени чудеса“ май… в Гърция има доста време и почва за чудеса?

– Навсякъде има почва за чудеса. Въпрос на нагласа е къде ще ги намери човек.

Пътуването е отличен инструмент за разбиване на предразсъдъци, стремеж за опознаване на другия и желание да се поставим на неговото място,

излизане от зоната ни на комфорт, попадане в критични понякога ситуации, разбиране и уважение към чуждите правила и традиции – всичко това е храна и вода за чудесата.

Така се случи, че последните няколко години пътувах с месеци из Гърция. Затова и голяма част от историите, които разказвам, са се родили и живеят там. В предишния ми сборник „Тая земя, оная земя“ имаше разкази с места на действие в цяла Европа, защото я обикаляхме с кола. Пак там има и един разказ от Виетнам, където още не съм ходила, но много искам да отида.

 

 

– Богата страна сме с природа, истории, но и със съседи. Как да се научим да ги харесваме?

– През 2019 г. бях за месец в Нови Сад, където общувах със сърби, млад народ – момчета и момичета на по двадесет, двадесет и няколко години. Работихме заедно и преди да си тръгнем, едно от момичетата ми каза:

„Ама ти си много готина, а пък ние знаем, че българите не са… Абе, че забиват нож в гърба.“

Това знание им останало от часовете по история, в които учили за Междусъюзническата война. И ето, те са мили, любезни, но очакват някакви изненади от моя страна, пък то… нищо неприятно не ги спохожда.

Случвало ми се е във фолклорните гръцки музеи по островите да чета за българите, участвали в Междусъюзническата война, същите неща, които в България съм чела за гърците. А никъде непознати не са се отнасяли по-добре с детето ми, отколкото в Гърция. Не мисля, че е защото ме възприемат като ходеща касичка, т.е. като турист, просто имат специално отношение към децата, каквото тук срещам много по-рядко.

На Балканите имаме взривоопасна история и е хубаво да я знаем, но не е здравословно да живеем само с нея. Ние сме тук сега, непродуктивно е (ако трябва да говорим на модерен език) да работим с представи от миналото. Въпросът е сега как се държим един с друг, и как можем да сме си най-полезни. Невъзможно е да намерим отговор, ако не се опознаем.

 

 

– Казваш, че често експериментираш с ChatGPT. Разкажи за някои интересни, неочаквани приложения. Има ли посоки, в които те впечатлява?

– Моите експерименти нямат особена практическа стойност за друг, освен за мен. Искам да знам какво може и какво – не ChatGPT в моята сфера и на моя език.

Последно го молих да ми напише текст в стила на Казандзакис, после в стила на Иван Вазов и после в стила на Иванка Могилска. Интересното за мен беше, че езиковият модел се справи отлично с подбора на теми – тези автори наистина се вълнуват от темите, които той предлага. Резултатът по отношение на стил и език обаче беше плачевен.

Засега ме впечатлява единствено колко бързо се създава усещането за непретенциозен разговор с жив, макар не много близък човек, когато „говорим“ с ChatGPT.

 

– И аз мисля, че с това той бързо си спечели популярност, а все още не можем да намерим всичките му истински умения и да им намерим точно приложение. Копирайтърството или писането ще ни вземат първо алгоритмите?

– Поне засега, ако не можем да кажем на ИИ какъв копирайтърски текст ни трябва, той ще ни даде какъв да е текст, който няма да ни свърши работа. В този случай нищо не може да ни вземе алгоритъмът, защото нищо не можем да му дадем. В копирайтинга писането е последният етап от дълъг процес.

Може би в някакъв момент изкуственият интелект ще успее да минава сам през него и да пише отлични рекламни послания и съдържание. Това само по себе си не е жизненоважна дейност.

Рекламните отдели не правят хляб, не спасяват живот, не създават красота, а само рекламират.

 

 

При това понякога най-видими са не най-качествените продукти и услуги, а тези, които имат по-голям рекламен бюджет. Така че, ако алгоритмите ни вземат копирайтърството, добре, тогава ще правим нещо друго.

Колкото до художествените текстове, човек пише заради вътрешна потребност, която нищо и никой не може да му ги вземе. Той може сам да се откаже от нея.

Разбира се, в някакъв момент ИИ може да започне да пише наистина увлекателни разкази и романи. За мен все така ще е интересно да прочета какво е написал човекът – какво майсторство е постигнал в изказа, как ми е поднесъл историята, от какъв ъгъл я е видял, какво е направил в ситуации, в които съм била и аз, как се е справил с чувства, които са бушували и в мен, как живее или как е живял, какво е разбрал за живота и т.н. Нали и аз съм човек. Вълнува ме опитът на себеподобните, възхищавам се на тяхното майсторство, мъдрост, изобретателност.

Това, че машината може да произвежда текст е чудесно, но не виждам какво ще ми даде.

 

– Уви, една от посоките е именно да ни отказва самите ние да пишем. А и големите въпроси изникват, когато един текст вече не може да бъде различен – създаден ли е, или генериран… В свят на думите, на буквите или на байтовете живеем? Как изглежда според теб тази битка и кой се очертава като победител?

– Проблемът е, че говорим за битка въобще. Не разбирам защо трябва да се отказваме доброволно от който и да било от световете си.

Аз не вярвам, че необходимостта от разказване на истории у човека ще изчезне толкова лесно.

Той я носи в себе си, откакто е започнал да рисува по стените на пещерите, а може би и отпреди това. Може би просто средствата, с които разказва, ще се променят.

 

 

– И аз така мисля – неслучайно рубриката, с която гостувам в „Библиотеката“ по БНТ1, се казва точно „Букви и байтове“, в опит да не ги сблъскваме, а да си срещаме за доброто на всички ни. Но от какво зависи дали ще успеем?

– От това да не се отказваме нито от едното, нито от другото, нека използваме и двете.

 

– Кое чудо си мечтаете да се случи, в личен и глобален план?

– Мечтая си да сляза от въртележката – работна, скоростна, стресова – в която живеем всички. Все по-трудно ми е да се въртя дълго на нея, все по-често я напускам. За съжаление, все още не съм измислила как да го направя за постоянно.

В глобален план бих се радвала, ако историята спре да се повтаря. Ако… счупим каръка и за разнообразие не повтаряме едни и същи грешки, а се пробваме да си направим нови.

 

– Голяма тема е въртележката и това колко е трудно човек да слиза от време на време от нея… Имаш ли рецепта в тази посока? Замислям се, че това е нещо, което можем също да заемем някак от гърците и другите по-южни народи…

– Рецепта нямам. Просто гледам периодично да си задавам въпроса какъв живот искам да живея и да се придържам към отговора, който съм си дала, доколкото ми е възможно.

Не мисля, че можем да заемем каквото и да било от когото и да било в тази посока. Ако човек осъзнава колко убийствено е желанието за постоянен растеж; а също и че не му трябва да има много, трябва му да има достатъчно, за да живее и да се чувства добре, той ще си намери начин. Разбира се,

ще му трябва и сила да устоява на външния натиск за непрекъснато разрастване, придобиване, потребление.

 

 

– Притеснява ли те бъдещето на свърхперсонализираното съдържание?

– Притеснява ме бъдеще без критично мислещи хора, които не могат да различават фактите от измислиците, както и бъдеще, в което хората реагират абсолютно емоционално на всяка дреболия, без да си дадат време да помислят и да се поставят на мястото на другия. Бъдеще, в което всички знаем всичко и нашата истина е единствената възможна.

 

– Уви… все повече го виждаме и в настоящето и не съм сигурен, че правим достатъчно, за да се борим с това. Какъв ще е последният текст, написан от човек?

– Зададох същия въпрос на ChatGPT-4. Отговорът му беше прекалено дълъг, ще цитирам само финала:

„В крайна сметка, независимо от формата и съдържанието на такъв последен текст, той би представлявал значим символ на човешката култура, история и стремежи, оставяйки траен отпечатък върху това, какво означава да си човек.“

Аз не съм толкова категорична и патетична. Според мен ще е списък с покупки или задачи, или „много важен“ за изпращача работен имейл, известие за спиране на кредитна карта и призив за незабавно плащане или zdr, kpr. Със сигурност ще е нещо абсурдно, което все пак, по някакъв начин ще подсказва какво е било да си човек. За съжаление, едва ли ще го открият съществата след нас този текст. Телефонът, компютърът, сървърът, през който е минал, отдавна ще са купчина ръждясали вехтории…

Дигитални истории
<a href="https://karamanev.me/author/georgik" target="_self">Георги Караманев</a>

Георги Караманев

Програмист, журналист на свободна практика и писател. Още за мен – четете тук.
Дигитални истории

Най-нови публикации:

„Светът през 2050 г.“ Можем ли да надникнем в бъдещето?

„Светът през 2050 г.“ Можем ли да надникнем в бъдещето?

Можем ли да предскажем бъдещето? Никакъв шанс, всяка малка стъпка може да обърне посоката. А струва ли си да опитваме? Според мен е задължително, колкото и далеч да се окажем в идеите си, самият...

повече информация
Радиевите момичета. Когато технологията се окаже ужас

Радиевите момичета. Когато технологията се окаже ужас

Открито е невероятно мощно явление, създаващо ново вещество! Не само че лекува дори нелечимите случаи на рак, но ще отвори очите на науката в толкова много посоки. Например… да освети тъмната нощ!...

повече информация
Василискът на Роко. Ами ако „то“ прочете как го обсъждаме?

Василискът на Роко. Ами ако „то“ прочете как го обсъждаме?

Живеем си спокойно, забавляваме се с баналните издънки на изкуствения интелект, подиграваме се на създателите му. Докато той става все по-добър, в един момент се научава да взема решения, започва да...

повече информация
Чипс с ракия. Оптимистична теория за ИИ и изкуството

Чипс с ракия. Оптимистична теория за ИИ и изкуството

Виждали ли сте чипс с вкус на шкембе чорба или на ракия? А лего, в което се сглобяват катедралата „Александър Невски“ или стара жигула? Представяте ли си българските знаменитости като част от играта...

повече информация
„Дигитални истории“ с престижна награда… за разказване на истории

„Дигитални истории“ с престижна награда… за разказване на истории

За 5-и път Дигитални истории се нареди сред големите победители в най-оспорвания и доказан журналистически конкурс у нас – Web Report, организиран за 7-а поредна година от Dir.bg. Отличието е...

повече информация

Още публикации по темата:

От рубриката:

„Толкова ли ще е лош светът, в който няма да работим?“

„Толкова ли ще е лош светът, в който няма да работим?“

Чували ли сте за… киберпсихология? Най-накрая се появява тази област на науката, която изучава как си взаимодействаме с технологиите. Променят ли ни те като вид? Кои са най-големите предизвикателства, пред които ни изправят? Дали бързото им развитие е нечовешко предизвикателство, или обратното – естествен ход в еволюцията? Все въпроси, чиито отговори търся в повече от 300 дигитални истории, а ето че дойде време за гледната точка на киберпсихологията.
Елена Цанкова е доктор по психология, завършва в Германия, в Бремен продължава и изследователската си работа като постдокторант. През 2020 г. се връща у нас и започва работа като изследовател в БАН с амбициозната идея да проправи пътя на това ново и толкова важно направление.
През последните години изучава процесите на опознаване в интернет средата, също и общуването между човека и изкуствения интелект (ИИ). Изследва човешкото поведение в контекста на развиващите се технологии и се определя като експериментален киберпсихолог.
Ще поговорим за бързането и осъзнаването. За „зловещата долина“, в която възприятието за технологията става все по-положително с нарастващото ѝ подобие на човек, докато в един момент става толкова близка до човека, че бива възприета като зловеща… И за спокойната, философска гледна точка, която ни помага да осмисляме и приемаме големите промени.

повече информация
Чипс с ракия. Оптимистична теория за ИИ и изкуството

Чипс с ракия. Оптимистична теория за ИИ и изкуството

Виждали ли сте чипс с вкус на шкембе чорба или на ракия? А лего, в което се сглобяват катедралата „Александър Невски“ или стара жигула? Представяте ли си българските знаменитости като част от играта Mortal Kombat – Сънчо срещу Дънов и хан Кубрат срещу Гала?
Е, няма нужда да отпускате въображението си, всички тези идеи оживяват благодарение на впечатляващото сътрудничество между днешния ни гост и алгоритмите.
Росен Дуков е графичен дизайнер със забележителен опит – създава плакатите на някои от най-популярните български филми през последните години, автор е на кориците на книги, които стоят във всяка уважаваща себе си библиотека. Той е неколкократен победител в международни състезания по Photoshop, не е пресилено да го наречем световен шампион. През последните години преподава тези умения в СофтУни – и в дизайна, и в обработката на снимки, и в изкуствения интелект.
Защо визуалният артист не се бои в съревнованието с изкуствения интелект? Защо според него е важно час по-скоро да опознаваме новите възможности, които ни дават алгоритмите? Кои са следващите оригинални идеи, с които ще ни покаже докъде са стигнали генеративните модели?

повече информация
„С днешния новговор се връщаме назад в еволюцията“

„С днешния новговор се връщаме назад в еволюцията“

„Правим езика си все по-беден. В мрежата общуваме с кратки, опростени изречения, използваме страшно много съкращения. Този новговор е някакъв начин да опростим начина си на мислене и да влезем в един калъп. Доброволно, неусетно, стъпка по стъпка, без да разбираме какво правим, ние драстично стесняваме мирогледа си…“
Днес използваме все по-опростена реч в ежедневието си, с лекота чуждиците заменят красиви български думи, а изкуственият интелект се справя с правописа на родния ни език по-добре от повечето хора в социалните мрежи. Вместо богатия български масово говорим и пишем на осакатен новговор, а обърнатата еволюция на езика ни си личи все повече по децата. Много от тях не са способни да разказват, да описват, не познават българския, дори в горните класове.
Как така днес езикът може да ни разделя, вместо да ни събира?
Празниците идват и за да засягаме важните теми, за да си говорим за големите проблеми, за които иначе не остава време в суматохата на злободневното. Именно това ще направим с днешната ни гостенка.
Доротея Николова преподава български език и литература. Има опит в журналистиката като политически репортер и в пиара. Участва в много съвместни инициативи с платформата за грамотност „Как се пише?“, сред които кампанията „Думи на годината“ и новото начинание – „Животът няма „аУтокорект“.

повече информация

Най-новите:

„Светът през 2050 г.“ Можем ли да надникнем в бъдещето?

„Светът през 2050 г.“ Можем ли да надникнем в бъдещето?

Ще облекчат ли живота ни технологиите, или ще създадат огромна криза, разтърсвайки пазара на труда? Ще се радваме на благата на развития изкуствен интелект, помогнал ни за драстично удължаване на човешкия живот, в опознаването на Космоса, в развитието на следващите технологии? Или ще се събудим в свят под тотален контрол, предсказан от антиутопиите?
Как ще изглежда животът през 2050 г.? Време е да надникнем в бъдещето и да обсъдим прелюбопитните прогнози на един автор, който има смелостта да прогнозира в толкова динамичен период от историята. При това вече го е правил веднъж със завиден успех.
Можем ли да предскажем бъдещето? Никакъв шанс, всяка малка стъпка може да обърне посоката. А струва ли си да опитваме? Според мен е задължително, колкото и далеч да се окажем в идеите си, самият поглед, опитът за осмисляне е първата стъпка към това да се подготвим за него. Да избегнем някои опасности.

повече информация
Радиевите момичета. Когато технологията се окаже ужас

Радиевите момичета. Когато технологията се окаже ужас

Открито е невероятно мощно явление, създаващо ново вещество! Не само че лекува дори нелечимите случаи на рак, но ще отвори очите на науката в толкова много посоки. Например… да освети тъмната нощ!
Мария Кюри открива радиоактивността, получава цели две Нобелови награди и проправя пътя на бъдещето.
Тя отваря вратите на една нова технология, която се оказва неочаквано успешна… До момента, когато става ясно, че силно сме подценявали опасностите от нея. Това ще струва живота на хиляди хора, които просто са търсели препитание.
Дали познаваме достатъчно технологиите, на които се доверяваме? Може ли и прословутият изкуствен интелект или пък някое от другите днес модерни направления да се окаже по-опасно, отколкото изглежда на пръв поглед?
Най-важното е да се замисляме, да обмисляме, да обсъждаме. Да си разказваме.
Истории като тази на радиевите момичета си струва да се четат по-често. За това са историите – да ни карат да подлагаме на съмнение, да имаме едно наум. Уви, не всичко, което блести, е злато…

повече информация
„Толкова ли ще е лош светът, в който няма да работим?“

„Толкова ли ще е лош светът, в който няма да работим?“

Чували ли сте за… киберпсихология? Най-накрая се появява тази област на науката, която изучава как си взаимодействаме с технологиите. Променят ли ни те като вид? Кои са най-големите предизвикателства, пред които ни изправят? Дали бързото им развитие е нечовешко предизвикателство, или обратното – естествен ход в еволюцията? Все въпроси, чиито отговори търся в повече от 300 дигитални истории, а ето че дойде време за гледната точка на киберпсихологията.
Елена Цанкова е доктор по психология, завършва в Германия, в Бремен продължава и изследователската си работа като постдокторант. През 2020 г. се връща у нас и започва работа като изследовател в БАН с амбициозната идея да проправи пътя на това ново и толкова важно направление.
През последните години изучава процесите на опознаване в интернет средата, също и общуването между човека и изкуствения интелект (ИИ). Изследва човешкото поведение в контекста на развиващите се технологии и се определя като експериментален киберпсихолог.
Ще поговорим за бързането и осъзнаването. За „зловещата долина“, в която възприятието за технологията става все по-положително с нарастващото ѝ подобие на човек, докато в един момент става толкова близка до човека, че бива възприета като зловеща… И за спокойната, философска гледна точка, която ни помага да осмисляме и приемаме големите промени.

повече информация
Василискът на Роко. Ами ако „то“ прочете как го обсъждаме?

Василискът на Роко. Ами ако „то“ прочете как го обсъждаме?

Живеем си спокойно, забавляваме се с баналните издънки на изкуствения интелект, подиграваме се на създателите му. Докато той става все по-добър, в един момент се научава да взема решения, започва да следи интернет и да се намесва тук-там, първо лекичко, после по-смело…
Василискът на Роко е идея, според която ИИ ще се развие в нещо, способно да взема решения. После да се зарови в интернет и да потърси кой какво е казал за него… А след това да се погрижи да бъде представен в най-добра светлина. И тихомълком да започне да създава проблеми на хората, които по един или друг начин му пречат…
Сигурни ли сте, че не си струва да имаме предвид този мисловен експеримент?

повече информация
Чипс с ракия. Оптимистична теория за ИИ и изкуството

Чипс с ракия. Оптимистична теория за ИИ и изкуството

Виждали ли сте чипс с вкус на шкембе чорба или на ракия? А лего, в което се сглобяват катедралата „Александър Невски“ или стара жигула? Представяте ли си българските знаменитости като част от играта Mortal Kombat – Сънчо срещу Дънов и хан Кубрат срещу Гала?
Е, няма нужда да отпускате въображението си, всички тези идеи оживяват благодарение на впечатляващото сътрудничество между днешния ни гост и алгоритмите.
Росен Дуков е графичен дизайнер със забележителен опит – създава плакатите на някои от най-популярните български филми през последните години, автор е на кориците на книги, които стоят във всяка уважаваща себе си библиотека. Той е неколкократен победител в международни състезания по Photoshop, не е пресилено да го наречем световен шампион. През последните години преподава тези умения в СофтУни – и в дизайна, и в обработката на снимки, и в изкуствения интелект.
Защо визуалният артист не се бои в съревнованието с изкуствения интелект? Защо според него е важно час по-скоро да опознаваме новите възможности, които ни дават алгоритмите? Кои са следващите оригинални идеи, с които ще ни покаже докъде са стигнали генеративните модели?

повече информация
„Дигитални истории“ с престижна награда… за разказване на истории

„Дигитални истории“ с престижна награда… за разказване на истории

За 5-и път Дигитални истории се нареди сред големите победители в най-оспорвания и доказан журналистически конкурс у нас – Web Report, организиран за 7-ма поредна година от Dir.bg. Отличието е особено признание заради авторитетното жури, а и заради сериозната конкуренция – включиха се 230 журналистически материала.

„Дигитални истории“ е сред победителите във всяка от годините, откакто начинанието съществува. Наградата тази година е в категория „Истински истории“ за публикацията „Исус. Програмистът, дошъл от гетото“. Този път и втори материал бе сред трите номинирани – „Как да си генерираш инфлуенсър“ в категория „Технологии и иновации“.

повече информация
Share This