„Засега изкуственият интелект ни се струва смешен, прилича ни на криво огледало или на глупчо, когото напътстваме и благодарение на когото се чувстваме знаещи и повече отвсякога хора. Това обаче се променя буквално за дни и скоро той ще се превърне в реалистично и достоверно наше отражение. Мисля за този момент – вероятно тогава ще успеем да се видим през неговия поглед, да осмислим кои части от нас са ясни дори за едно изкуствено създание, кое остава недостъпно за него и кое е най-ценното. Според мен това са онези места, където той не може да надзърне. Представям си бъдещето като битка за невидимото, това ще бъде най-важният ресурс. Онова, което изкуственият интелект не може да регистрира, е най-ценното в нас.“
„Почти всичко е наред“ се казва дебютната стихосбирка на поетесата Виолета Кунева и толкова точно формулира усещането ни за света днес.
Но как така се оказа, че вече не е възможно да различаваме поета от алгоритъма? Какво губим, ако е така?
Дали проблемът е, че масово сме изгубили критерия си за изкуство, за метафора, за многопластови, живи и човешки по дефиниция текстове, каквито са поетичните?
Ще дойде ли краят на поезията или… именно тя може да ни спаси от самите нас?

Здравка Евтимова е сред най-силните гласове на българската литература през последните десетилетия. Превеждана на безброй езици, призната с най-престижните награди у нас и безспорни оценки отвъд граница, произведенията ѝ се изучават в училища в САЩ и Дания.
Чуваме се онлайн в късната съботна вечер, след като тя се е прибрала у дома с влака София – Перник. Говорим си за технологиите и човека, тя отново ме впечатлява със своята фина мъдрост… после се оказва, че за първи път, откакто правя интервюта, записа просто го няма. Технологиите понякога са неразличими от магията, уви, не винаги в положителния смисъл.
Събирам смелост да ѝ се обадя, я тя си спомня как е изчезнал цял роман, който е трябвало да напише отначало. Така се чуваме отново, в още по-късната неделна вечер, след като се е забавил „почти-най-късният“ влак и тя отново е у дома.
Накъде ли ще поеме локомотивът на думите?

Днешният ни гост никога няма да има за конкуренция изкуствения интелект. Защото е не само виртуоз на словото, но и толкова нестандартен ум, който няма как да бъде уподобен. Прочетете романа „Корабът на сирените“, изживейте някоя от многобройните му пиеси и ще се убедите.
Александър Секулов е драматург, поет, белетрист, превеждан и награждаван. Журналист с огромен опит и… създател на два музикални клуба в Пловдив. Автор извън всякакви клишета.
За словото като оръжие ще си поговорим. За „насилственото деформиране на обществените нагласи и негласната гражданска война, която продължаваме да водим“.
За революциите в дигиталните времена. За развитието на човека в технологичния свят и духовната леност. За интелигентния хумор и ръба на литературното благоприличие. За въглеродните и информационните емисии. Смислени думи по важни теми, които си заслужават да бъдат прочетени внимателно…

Алек Попов няма нужда от представяне за всеки, който поне малко се интересува от литература. „Мисия Лондон“, „Сестри Палавееви…“ и поне за мен любимият роман „Черната кутия“. Бих ви препоръчал и сборника „Нови и избрани разкази“.
Но нямаме време за литература точно сега, за живота ще си говорим. И за технологиите. За необходимата хигиена на потреблението и споделянето на съдържание.
За разломите на днешния ден и шансовете да започнем отново да си говорим нормално по важните теми. За секса с роботи. За деконструираните клишета и усещането за разпад, което ни отдалечава и от литературата.
„Живеем в цивилизация, която насърчава баналността във всичките ѝ форми. Социалните мрежи, ПР-ът, рекламата постоянно генерират клишета. Политическият език е изтъкан предимно от клишета, както и бюрократичният жаргон. Не е въпрос само да ежедневието – бързо или бавно – а по-скоро до една специфична „умствена леност“, която ни кара безкритично да повтаряме някакви готови формули за успех, за щастие, за любов.
Да изглеждаш щастлив сякаш стана по-важно, отколкото да си щастлив. Малцина са тези, които се сепват и си казват: ама, чакай, бе, какви са тия глупости!?“

„Представете си Одисей с джипиес сред гръцките острови напът към Итака. Превръщаме пътуването на човечеството през времето в круиз. А от лъжовната розова зона на комфорта до цифровия концлагер е само крачка. Така наречената цифровизация би била една много комична, дори забавна част от историята на човечеството, но, уви, не е така. Тя ни води директно в един безсмислен от хуманна гледна точка свят.“
С тези думи на Недялко Славов започваме разговора за най-новия му роман „Хабитат“. Огромна по значение и сила книга, пропита с много от тези големи днешни въпроси, чиито отговори не спирам да търся чрез Дигитални истории.
Недялко Славов е носител на редица национални награди за поезия и проза, автор на романите „Фаустино“, „432 херца“, „Камбаната“.
На границата на епоса е и новото му произведение, в което с безпощадната си писателска наблюдателност и неповторимия си стил той ни показва зловещо тиктакащите взривни устройства на днешния ден, за които все нямаме време.
Ще се научим ли да ценим данните си, най-ценното, което имаме днес онлайн? Какво може да ни спаси от шпионските агенции, в каквито са се превърнали социалните мрежи? Къде е днес битката за свободата и има ли все още шанс да не я загубим?
„Всичко е в това какво искаш да си утре. Свободна воля. Или баркод в цифровия концлагер на един безсмислен свят“.

Елена Павлова пише, откакто се помни. Феновете на книгите-игри я познават с псевдонима Върджил Дриймънд, като автор на 25 от майсторските четива в този литературен феномен.
Следвала компютърни науки, пиар, отказвала се на няколко пъти от писането, през последните години тя се завръща с поредица от харесвани и награждавани издания за малки и големи.
Защо писателката няма търпение да стигнем до технологията, която ще чете мислите ни? Къде според нея изчезна днес фантастиката? Какви истории има да разкаже за времената на феномена „книги-игри“? Защо после бързо се стигна дотам писателите и преводачите у нас да нямат пари дори за хляб?
Видяла толкова много по житейския си и литературен път, срещаме се с Елена Павлова, за да чуем нейните дългоочаквани дигитални истории.

Магията е част от живота и лишим ли се от нея, ни остават сухи житейски алгоритми без смисъл.
Но как, погълнати от стрийма и залъгващата динамика, да не я прокудим?
Бюрхан Керим дава своя отговор с „Лавандуловото момче“. Дебютният му роман събира вечните теми и модерния поглед, типичните балкански сюжети и магическия реализъм. За да ни покаже колко истинска е магията. Раждаща се всеки ден като част от порастването, в срещата между хората, поколенията и етносите.
Днешният ни гост е актьор и режисьор, а с първия си роман допълва палитрата от призвания, които стават само по-ценни във времето на изкуствените изкуства. В следващите редове ще съберем технологиите с изкуството, ТикТок и Маркес, Библията и Сократ. И, разбира се, магията…

„Мамник“ – толкова благозвучна, изразителна дума. А отскоро и много повече. Митичното, страховито пиле от българския фолклор започна полета си като аудиосериал в Storytel, а после продължи като роман на хартия.
Ако ви предстои да прочетете (или чуете) книгата, завиждам ви. В нея Васил Попов е успял да покаже как българският фолклор може да бъде разказван модерно, увлекателно, вълнуващо, с вкус и литературни умения.
Каним на срещата си и мамника, като изразителен герой и силна метафора. Ужасяващата птица, която е почти безсмъртна, а перата ѝ менят цветовете си.
Защо толкова рядко успяваме да претворим в изкуство вълнуващите образи и истории от българския фолклор? И защо същевременно са ни толкова близки легендите от далечни времена? Къде минава тънката граница между патриотизма и патриотарството? Ето какво има да си кажем по темата с Васил Попов.

„Миналото е теория, настоящето е практика, бъдещето – резултат. В този смисъл бъдещето е подвижно понятие, то може да се променя и то многократно“, казва днешната ни гостенка. Тя признава, че стои встрани от социалните мрежи, защото атмосферата в тях е фундаментално различна от нейните разбирания.
Камелия Кучер е млада писателка, но романите ѝ крият неподозирана зрялост. Улавят патината на миналото по нишката на силната история. Докато по дълбочина, подготовка, емоция според мен не отстъпват на световно успешни заглавия.
Тя пътува дълго по света, живяла е в Русия, Испания, Швейцария и Франция, преди да реши със семейството си да се върне у нас. Трите ѝ романа – „Нощ“, „Сън“ и „Дом“, са четива, които според мен си струва да стигнат до много повече хора.
Може ли и струва ли си романът да бъде разказан в нюзфийд? Защо Камелия се насочва към периоди като Втората световна война и защо е жизненоважно всички ние да си ги припомняме и осмисляме именно днес? Какво е да напишеш първия си роман, когато вече си майка на три деца? Променя ли това погледа към миналото и бъдещето?
Сядаме на чаша виртуален чай, за да поговорим с писателката, така умело рисуваща днес в книгите си едни отминали магически времена…

От какво си струва да се освободим като нация? Още ли съединението прави силата? Времето ли ражда ярките личности, или те създават времето си?
Дори когато заговорим за безспорните ни герои, миналото повече ни разделя, отколкото обединява. Ето защо е важно да не спираме да го осмисляме през призмата на настоящето, особено в дни като днешния.
Неда Антонова е писателка, избрала за свое поле историческите теми. Умее да представя миналото така, че да вълнува.
Тя не се бои да се насочва към личности като Левски или Ботев, за да ги обрисува съвременно, но пълнокръвно. Разказвайки увлекателно за любовта в живота им, представяйки ги в неочаквана, вълнуваща светлина. Тя има 24 книги: poмaни, пoвecти, пиecи, и е сред най-четените автори на историческа художествена литература.
С нея се срещаме днес, за да поговорим за историята. За това, което дължим и не дължим на най-големите личности от българското минало. Ще поразсъждаваме с какво би се занимавал Апостола, ако бе роден в наши дни. Ще потърсим по-хладнокръвния и мъдър поглед към историята, който често губим, улисани в дърлене онлайн.

Леда Милева е символичен образ за българския ХХ век, а това е едно от последните ѝ интервюта, в което имах късмета аз да ѝ задавам въпросите.
Дъщеря на Гео Милев, авторка на знаменитото „Зайченце бяло“, писателка, преводачка, журналистка, дори политик.
Как виждаше тя компютърното бъдеще? Ще се окажат ли според нея технологиите по-силни от литературата? Как „Зайченцето бяло“ е произведението, което… писателката най-малко харесва, а се превръща в нейна запазена марка?
Леда Милева е родена на 5 февруари 1920 г. и си отива на същата дата точно 93 години по-късно.

По какво си приличат вашата Коледа и нашата Коледа?
Този празник е далеч отвъд комерсиалното, трапезите, отвъд уморителната суматоха. Той е състояние на духа, среща на минало, настояще и бъдеще.
Звучи невъзможно да събереш на едно място различните и пъстри образи на празника. Точно това прави излезлият неотдавна сборник „Нашата Коледа“. В него Захари Карабашлиев събира разкази на някои от най-популярните автори от различни поколения, жанрове, светогледи.
„Сборникът е като жилищна кооперация в студена снежна декемврийска вечер, за да ни напомни, че чудесата са възможни“, пише на корицата.
Тази книга е поводът да се срещнем в навечерието на най-топлите празници, за да поразсъждаваме за миналото и бъдещето в един разговор, който ще се окаже, че ще продължим след 78 години.
За чудесата, за новото начало на Рождеството и вратите, които то отваря. За смислените истории, които ни събират край семейната трапеза от праисторическите, та до дигиталните времена.