„Миналото е теория, настоящето е практика, бъдещето – резултат. В този смисъл бъдещето е подвижно понятие, то може да се променя и то многократно“, казва днешната ни гостенка. Тя признава, че стои встрани от социалните мрежи, защото атмосферата в тях е фундаментално различна от нейните разбирания.
Камелия Кучер е млада писателка, но романите ѝ крият неподозирана зрялост. Улавят патината на миналото по нишката на силната история. Докато по дълбочина, подготовка, емоция според мен не отстъпват на световно успешни заглавия.
Тя пътува дълго по света, живяла е в Русия, Испания, Швейцария и Франция, преди да реши със семейството си да се върне у нас. Трите ѝ романа – „Нощ“, „Сън“ и „Дом“, са четива, които според мен си струва да стигнат до много повече хора.
Може ли и струва ли си романът да бъде разказан в нюзфийд? Защо Камелия се насочва към периоди като Втората световна война и защо е жизненоважно всички ние да си ги припомняме и осмисляме именно днес? Какво е да напишеш първия си роман, когато вече си майка на три деца? Променя ли това погледа към миналото и бъдещето?
Сядаме на чаша виртуален чай, за да поговорим с писателката, така умело рисуваща днес в книгите си едни отминали магически времена…

От какво си струва да се освободим като нация? Още ли съединението прави силата? Времето ли ражда ярките личности, или те създават времето си?
Дори когато заговорим за безспорните ни герои, миналото повече ни разделя, отколкото обединява. Ето защо е важно да не спираме да го осмисляме през призмата на настоящето, особено в дни като днешния.
Неда Антонова е писателка, избрала за свое поле историческите теми. Умее да представя миналото така, че да вълнува.
Тя не се бои да се насочва към личности като Левски или Ботев, за да ги обрисува съвременно, но пълнокръвно. Разказвайки увлекателно за любовта в живота им, представяйки ги в неочаквана, вълнуваща светлина. Тя има 24 книги: poмaни, пoвecти, пиecи, и е сред най-четените автори на историческа художествена литература.
С нея се срещаме днес, за да поговорим за историята. За това, което дължим и не дължим на най-големите личности от българското минало. Ще поразсъждаваме с какво би се занимавал Апостола, ако бе роден в наши дни. Ще потърсим по-хладнокръвния и мъдър поглед към историята, който често губим, улисани в дърлене онлайн.

Леда Милева е символичен образ за българския ХХ век, а това е едно от последните ѝ интервюта, в което имах късмета аз да ѝ задавам въпросите.
Дъщеря на Гео Милев, авторка на знаменитото „Зайченце бяло“, писателка, преводачка, журналистка, дори политик.
Как виждаше тя компютърното бъдеще? Ще се окажат ли според нея технологиите по-силни от литературата? Как „Зайченцето бяло“ е произведението, което… писателката най-малко харесва, а се превръща в нейна запазена марка?
Леда Милева е родена на 5 февруари 1920 г. и си отива на същата дата точно 93 години по-късно.

По какво си приличат вашата Коледа и нашата Коледа?
Този празник е далеч отвъд комерсиалното, трапезите, отвъд уморителната суматоха. Той е състояние на духа, среща на минало, настояще и бъдеще.
Звучи невъзможно да събереш на едно място различните и пъстри образи на празника. Точно това прави излезлият неотдавна сборник „Нашата Коледа“. В него Захари Карабашлиев събира разкази на някои от най-популярните автори от различни поколения, жанрове, светогледи.
„Сборникът е като жилищна кооперация в студена снежна декемврийска вечер, за да ни напомни, че чудесата са възможни“, пише на корицата.
Тази книга е поводът да се срещнем в навечерието на най-топлите празници, за да поразсъждаваме за миналото и бъдещето в един разговор, който ще се окаже, че ще продължим след 78 години.
За чудесата, за новото начало на Рождеството и вратите, които то отваря. За смислените истории, които ни събират край семейната трапеза от праисторическите, та до дигиталните времена.

Къде се крие магията днес? Ще изгубим ли някога силата на словото? Кога връзката с миналото ни помага да разберем кои сме и защо сме тук? Защо журналистиката вече изглежда предадена на алгоритмите? Трябва ли изкуственият интелект да учи за нас от книги като „Братя Карамазови“? А какво ли би разбрал от историите на днешния ни гост?
Николай Терзийски е млад писател, който дава свой, задълбочен и съвременен поглед към вечни теми. Асоциират стила му с магическия реализъм и има защо. Той владее забравеното умение да рисува с думи вълнуващи, преплетени, реалистични и вълшебни истории. В книгите му се срещат исторически пластове, градят се паралели между поколенията и съдбите. И, преди всичко, личи майстор на словото с магичен поглед, който дава много на читателя.
Всички ли имаме звезди под клепачите си?…

Николай Генов е преподавател, доктор по теория на литературата, главен асистент в Института за литература към БАН. Млад човек, който обича книгите и мечтае да пали пламъка на тази любов у повече млади хора.
Задава ли се краят на литературата? Какво има да ни каже днес жанр като научната фантастика? Как се вписва човешкото в недрата на машината и машината – в сърцето на човека? Какво си струва да научи Марк Зукърбърг от мъдрия Станислав Лем, докато създава прословутата метавселена?

„Как да върнем цената на думите? Като спрем да се замерваме с тях. Това, че кликваме върху различни линкове, не значи, че не можем да си говорим и да се изслушваме понякога.“
Само ние имаме 24 май и 1 ноември, деня на буквите и този на хората, които ги превръщат в съзидателна сила. Иван Ланджев е преди всичко поет, но работи начело на творческия екип в рекламна агенция. Той е от малкото хора, които истински обичат думите, но и нещо по-рядко – думите го обичат.
Ще поговорим за будителите и онези, които те будят. За думите и делата. За будителите, будите и будалите. За надеждата. За магията на словото в дигиталния свят и смисъла, който ще загубим, ако забравим за нея.

Фаталните 13 години са минали от това интервю с Антон Дончев, а думите му звучат дори по-актуални сега. Днес писателят си отиде на 92-годишна възраст.
„Как ще изглежда светът след век? Не знаем нищо – дали целият тоя ужас, който в момента се развива, няма да създаде ново направление на науката. Дали няма да се пръкне някой микроб… Работата е там, че в момента на човечеството му липсва изкуството да синтезира.“
„Хората имат усещане за липса на справедливост. Голямата загуба на тези последни 20 г. е объркването за мястото на духовното и материалното в живота на личността и на обществото.“

„Хората много лесно и охотно слагат сърца, обясняват се в любов, сипят приятелство. То не би могло да бъде реализирано в подобни количества в реалността, защото изисква много по-реални усилия.“
„Мисля, че когато причиняваш болка някому, част от нея полепва и по теб. Онлайн сме ограбени от това – и да, неслучайно казвам „ограбени“. Да чувстваш чуждата болка е знак, че си жив.“
Петя Кокудева е сладкодумен майстор на словото, умее с шепа изречения да разкаже дълбока история. И, дори невъзможното, да го прави не само за възрастните, но и за децата.
Тя е от хората, които не спират да пътуват – и творчески, и физически. Писателка с много награди за детски произведения и пътеписи, Петя е човек на света, който знае какво да поиска от него.
За пътя си говорим – този по света, този надолу по фийда и този съм себе си. Този на всеки от нас и на всички ни като цивилизация по стръмнините на днешния ден, под светлината и сенките на технологиите.
Какво ли ни очаква зад завоя?