Разказът е част от първия том на „Нашата Коледа“, сборник под редакцията Захари Карабашлиев, включващ текстове не 17 автори, сред които Георги Милков, Иван Ланджев, Николай Терзийски. Втората колекция – „Нашата Коледа 2“, включва 21 разказа от автори като Алек Попов, Здравка Евтимова, Николай Терзийски, а също и още една Дигитална история.
Писна му и поднесе пламтящата клечка кибрит. Не му се беше случвало, откакто всички го правеха по всяко време. Тогава и той не се замисляше, препускаше от комин на комин, сам димейки. Ех, никак не беше отдавна, хората забравят толкова бързо…
Вече не пушеше, беше пробвал всички бездимни алтернативи с аромат на авокадо и отрицателен въглероден отпечатък, никое не беше неговото. След всяка бърза цигара пък се почваше с писмата на следващата Коледа да не носи подаръци в този дом, ако ще носи и миризма.
Пушенето в онзи момент беше последният му проблем.
Той усещаше, че изостава от динамиката на времето, че не се справя с работата си. Стараеше се, полагаше усилия, но нещо не беше както трябва. Оставяше на хлапетата все по-готини джаджи, по-съвършени геймърски клавиатури; все по-яки игри; по-големи и по-плюшени животни.
На никого не му пукаше. Явно се разминаваше с езика на младите, който си беше един и същ, откакто се беше заел с тази професия. Подаръците му стояха и трупаха прах вместо лайкове.
Не се чувстваше на мястото си навръх Коледа, във вихъра на работата все се оказваше, че нещо не е както трябва, че е донесъл грешния подарък, описан в писмото като „екстеншън“. Още по-зле беше в детските градини. Казваха му, че искат да стават инфлуенсъри, а той кимаше машинално. Чудеше се и защо държат да получат телефон, с който да правят вайръл клипчета, след като последното, което някой нормален човек иска, беше да разнася вируси напред-назад навръх Коледа.
Време беше нещо да се промени. Едно от джуджетата отсече: „бърнаут“. Ама той да не е кибритена клечка? Обясниха му какво е това, но не, не беше то… та той работеше само един ден в годината. Не беше и от притеснение, професията му беше доста рядка, с константно търсене. Нямаше как да я поеме изкуственият интелект, не ги правят с достатъчна осанка, нямат дори бради.
После всичко се изясни. Разбра, че е назад с модата или, както му обясниха джуджетата, изтървал е тренда. Речено – сторено, най-накрая ще влезе в мрежата, колкото и да не харесваше паяжините, изпречващи се едно време по комините.
Комини отдавна нямаше, налагаше се да влиза през тръбите на абсорбатора, можете да сте сигурни, не му беше лесно. Времената бяха други, но той събра сили, за да се опита да ги настигне.
***
Най-накрая успя да си осигури нормален нет. Скоростта все куцаше, докато накрая се сети какво да направи и в навечерието на поредната Коледа написа писмо на колега.
„Пускам интернет на Дядо Коледа за Коледа“, гласеше туитът на Илън Мъск, който си беше самата истина, макар че последователите на най-богатия чешит, кой знае защо, не успяха да вникнат в смисъла.
Но как да започне? Не научи много от джуджетата, всички бяха вперили погледи в телефоните и докато ги разпитваше, чегъртаха екраните с показалче, докато с неприкрита досада се опитваха да отклонят въпросите.
Все пак му стана ясно, че пътят минава през прословутите социални мрежи. И сега седеше, вперил отчаян поглед в монитора и нервно пушеше…
В началото нямаше търпение да започне!
Не се получи от първия опит. Подведе се по едно джудже, което отби въпросите му с опит да се пошегува и се озова в Tinder. „Аз съм най-добрият приятел на всички деца! Радвам се винаги когато намеря начин да ги накарам да се почувстват добре“, написа в профила.
Имаше късмет, ФБР знаеше с кого си има работа, агентите не го арестуваха, а просто му обясниха къде е грешката в превода, изтриха профила и прибраха всички, които го бяха мачнали.
За опита му с OnlyFans няма да навлизаме в подробности.
***
За кратко остави социалните мрежи и се потопи в света на модерния, както беше чувал, дигитален маркетинг. Изгледа няколко онлайн курса, определи си таргет аудиторията, направи анализ, отдели бюджет. Реши да види как стоят нещата, ако човек си потърси подаръци онлайн… Опита се да предложи стоките си така, че всеки, който потърси нещо за себе си в мрежата, да го получи без пари, ако се е държал добре през годината, но интересът се оказа мижав.
Всяко малко или голямо хлапе можеше да пожелае каквото си поиска, обаче същото обещаваха и AliExpress, и още хиляди сайтове. Той не искаше пари, но се оказа, че те искат дори по-малко.
Следващият отчаян опит беше Tik Tok. Как няма да избухнат хлапетата, щом видят свежи клипчета от фабриката за играчки?!
Оказа се „бумър“, пълен „криндж“. Ентусиазмът му да заговори на езика на младите се блъсна в стената на хейта.
***
Отчаян, продължи в LinkedIn. Снимката с вратовръзка се получи нелепа, а профилът му остана непосетен. „Нося радост на децата“ няма как да се бори с „Предприемач, CEO, създател на стартъпи, game changer“.
„Защо да ги променяме игрите? Няма ли нещо вечно в тях?“ – помисли си.
Накрая добрият старец се озова в добрия стар Facebook. Дядото на социалните мрежи се оказа благотворното място, където намери съмишленици. Припомни си стари песни и шеги от онова време, бързо се вписа в атмосферата. Споделяше мемове как е доставил първия подарък, поръчан онлайн от дете на име Исус, което си мечтаело за геймърски джойстик.
Прекарваше все повече време онлайн, изпипа и професионален профил. „Подаръци по желание, доставяме през комина!“, изпълнени мечти.
Добавяше познати хлапета, повечето вече бяха станали татковци и дядовци, а той ги познаваше в светлината от някога. Почувства се сред съмишленици. Скролваше, четеше как Гошко, на когото беше донесъл якото влакче, беше станал машинист, Тошко имаше две сладки хлапета – лайк! Митко със странните желания беше влязъл в политиката. А нататък, нататък…
След няколко дни взе от фонда с подаръци нов телефон, не излизаше от мрежата. Случваше му се да се сблъска в кухнята със скролващи джуджета.
Най-накрая разбираше днешните хора, беше голям кеф да знаеш какво мисли всеки по важните теми, да се заобикаляш със съмишленици, да научаваш веднага най-интересните новини.
***
Лавината се отприщи от нищото.
„Нека да бъдем добри!“ – включи се той с коментар в поредния оспорван политически спор и вълната го заля за минути. Скоро имаше сили само да скролва кахърен, пушеше цигара от цигара, подръпвайки нервно брада.
„Трол“. Ама как трол?! Той познаваше доста тролове, знаете как е, ако си приказно създание. Създал си бил профила твърде скоро, имал малко снимки, на повечето приличал на Дядо Коледа. Не заемал ясни позиции по важните теми от деня. Нямало как хем да е за неутралитет на Лапландия и за ваксините, хем да носи червено. Обиждал хората на „джуджета“.
Приличал на Маркс, не, на Достоевски, не, на нищо не приличал, профилната снимка била крадена. Нямало как да раздава подаръци за без пари, било активно мероприятие, пета колона.
Разбира се, опита да се защити, но обясненията му останаха глас в пустиня. Още по-зле стана, когато се включиха приятелите му, двете групи се захапаха в лют спор кой е Дядо Коледа.
Малко беше останало от брадата му, когато профилът беше блокиран окончателно. Той тъкмо се беше вторачил в съобщението, а на екрана изскочи ново известие, за да му напомни какво е правил точно преди година…
Изтърва телефона и се забърза към шейната. Въздъхна и се намести удобно. По навик помоли елените по време на полета да включат на самолетен режим мобилните си устройства.
„Дали да не пиша на другия колега – Марк, че са сбъркали? С Илън се получи добре…“ – помисли си. Но после реши друго. „Имам работа.“
