Днес използваме все по-опростена реч в ежедневието си, с лекота чуждиците заменят красиви български думи, а изкуственият интелект се справя с правописа на родния ни език по-добре от повечето хора в социалните мрежи. Вместо богатия български масово говорим и пишем на осакатен новговор, а обърнатата еволюция на езика ни си личи все повече по децата. Много от тях не са способни да разказват, да описват, не познават българския, дори в горните класове.

Как така днес езикът може да ни разделя, вместо да ни събира?

Празниците идват и за да засягаме важните теми, за да си говорим за големите проблеми, за които иначе не остава време в суматохата на злободневното. Именно това ще направим с днешната ни гостенка.

Доротея Николова преподава български език и литература. Има опит в журналистиката като политически репортер и в пиара. Участва в много съвместни инициативи с платформата за грамотност „Как се пише?“, сред които кампанията „Думи на годината“ и новото начинание – „Животът няма „аУтокорект“.

„Правим езика си все по-беден. В мрежата общуваме с кратки, опростени изречения, използваме страшно много съкращения. Този новговор е някакъв начин да опростим начина си на мислене и да влезем в един калъп. Доброволно, неусетно, стъпка по стъпка, без да разбираме какво правим, ние драстично стесняваме мирогледа си…“

– Казваш, че днес вместо български използваме „новговор“, опростен и все по-опростяван, пълен с чуждици език, който опростява и общуването ни, и нас самите. Смяташ, че това дори ни връща назад еволюционно. Защо?

– Според мен крачка по крачка вървим към доброволно орязване на най-човешкия инструмент – езика, това, с което се отличаваме от другите животни. Стигнали сме дотук, където е сега човечеството, благодарение на нашите умствени, интелектуални, когнитивни способности и в изключителна степен чрез езика.

Намираме се по средата на някакъв особен еволюционен експеримент от гледна точка на когнитивните способности – достигнали сме пика на това да изследваме света, да го променяме, да го подчиняваме, да създаваме неща, да се свързваме все повече и повече. И накрая плодът на всичко това се оказва нож с две остриета. Светът, в който в момента живеем, до голяма степен заради бурното развитие на технологиите,

започва да ни връща назад в смисъла на това, което ние най-много разбираме като човешко – да общуваме, да се разбираме помежду си, да се развиваме, да създаваме.

Езикът, който говорим, е отражение на начина, по който живеем и мислим, но не само – той се обръща като огледало и моделира начина, по който ще мислим и ще живеем.

Наблюдавайки децата, забелязвам много тревожни тенденции. Те са в световен мащаб, но тук, в България, се стараем още повече да ускорим необратимото спускане по пистата надолу. Една общност столетия наред е изграждала и е правила все по-добър, по-фин инструмент своя език, научила се е да борави с много смисли, да обхваща, да изследва света, да отваря хоризонтите чрез езика. А сега сме напът да изгубим всичко това.

Калиграфия от Midjourney

– По какво да познаем този новговор?

– Езикът ни все повече обеднява в няколко посоки.

Говорим с все по-кратки изречения, с все по-малки езикови частички.

Все по-често дори използваме не реалния език. В мрежата, в която огромната част от нас прекарват страшно много време, си разменяме емотикони, картинки, образи, включително генерирани от изкуствен интелект, които не рефлектираме чрез езика.

Много често ми се случва,

когато говоря с учениците си, те да не могат да ми обяснят нещо, а искат да ми го покажат.

Тук говорим за забавяне в когнитивното развитие на детето хомо сапиенс. След определена възраст, вече от няколко столетия, то подлежи на обучение по четене, писане, мислене, решаване на задачи, задълбочаване в някакви казуси, а това вече не се случва.

Децата масово не могат да изразят мисълта си с думи. Лишени от езика си, те просто не забелязват огромна част от това, което се случва и което ние, по-възрастните езикови същества, регистрираме.

В същото време и ние правим езика си все по-беден. В мрежата общуваме с кратки, опростени изречения, прекалено много съкращения.

Този новговор е някакъв начин да опростим начина си на мислене и да влезем в един калъп.

Доброволно, неусетно, стъпка по стъпка, без да разбираме какво правим, ние драстично стесняваме мирогледа си. Ползваме безброй съкращения и чуждиците, които идват през английския език, но не са осмислени през нашия, а са напъхани като чужда конструкция.

Кирил и Методий според Midjourney

– Може би пък това е единственият начин да се разбираме в забързания свят на технологиите…

– Но може да се получи и обратното. Напоследък често ми се случва, когато слушам езика ни, да не го разбирам. Да, схващам казаното, защото схващам, че идва, да кажем, от някаква английска конструкция и се напъхва в българското изречение.

Загубваме лексиката, обедняваме езика си от гледна точка на думите, които употребяваме и го замърсяваме прекомерно с чуждици. Но не само. Вече започваме да рушим граматиката му – нещо, което доскоро езиковедите мислеха за невъзможно.

Много е важно да обърнем внимание на този проблем, защото езикът е най-ценното ни притежание като хора. А и като национална идентичност, българският е изключително богат език, с много възможности да изразяваме мисли, нюанси. Ние го рушим и го правим по-първичен, по-неумел, по-груб, неспособен да обхване действителността.

Освен това започваме да говорим на различни езици. Жаргоните, които са нещо естествено, сленговете, започват да доминират, а книжовната норма остава назад. Те, разбира се, имат смисъл като нещо различно, интересно, хората се чувстват защитени в своята общност, когато ги ползват. Но се стига дотам, че заради прекомерната им употреба в публичността жаргоните първо губят това свое най-ценно качество, а, от друга страна, започваме да се разделяме на отделни групи, които не могат да се разберат помежду си.

Губим общата почва, общия код, който ни дава нашият книжовен език.

– Това отново е свързано в голяма степен и с технологиите като „машини на разделението“. Да, чуждиците са нещо естествено във всеки език. Но и тук е ставало дума, че проблемът е в огромния им обем, в налагането им тогава, когато имаме подходяща дума. И в закърнялото ни словотворчество…

– Да, заемките са хубаво нещо – да взимаме от чужди езици думи, за които нямаме собствени. Но още по-хубаво е да подтикнем словотворчеството и с ресурсите на нашия език да си измисляме думи. Това е толкова красива игра на мисълта.

Заемките са нещо, което може да бъде прието. Но

чуждиците са тези нагли нашественици, които вкарваме в езика си, а те постепенно водят до неговото обедняване.

Често за дадено значение имаме няколко утвърдени вече думи, много от тях са от чужд произход, но, да кажем, цялата палитра от пет думи има различни нюанси. Но става модерна някаква нова дума, чуждица от английския, и за да можем да си приличаме, за да бъдем някак си едно цяло, забравяме всички други и започваме да тиражираме само нея. Или пък много често идват думи, които не разбираме съвсем, а са модерни, да кажем, на „брюкселски език“.

После навлизат конструкции, несъгласувани с нашата граматика. Нещо, което

забелязвам много шокирана, е, че в българския език започваме да губим предлозите си.

Това са логическите връзки в словосъчетанията, те свързват думите и показват отношението между тях. Първо започнах да виждам, че децата ползват предлози, които си превеждат от английски. Но в българския език употребата им е съвсем различна. Можем да кажем например, че се наблюдава прекомерна употреба на предлозите „в“ и „към“ и то за щяло и нещяло. Става някакъв миш-маш, абсурд в изречението. Мислех си, че това е кошмарно, но вече забелязвам следващата крачка. Децата в такава степен не развиват своята езикова способност, че понякога вече изобщо не слагат предлози.

Чувам някакъв дивашки език – глагол, съществително и няма предлог или ако го има, той е странен и не можеш да разбереш защо е там и какво изразява. Това вече е страшно според мен. Това е първата степен на езика, когато се е създавал. Затова говоря за еволюция в обратен ход и то в скъсено време. Някакъв експеримент, в който участваме всички.

– Че има голям проблем с разбирането си личи всяка година и от забележителните резултати от матурите. С цели училища, които изкарват двойки, при това на тест, който би могъл да бъде решен почти само с налучкване. Но какво можем да направим?

– Така е. За нас, учителите, е ясно отдавна, че има огромен проблем с разбирането на текстове. Не знам какво да правя, честно казано, като човек, който в момента се опитва да помогне на някакви хора да научат родния си език. Езиковата способност се развива всяка секунда от човешкия живот, тя не се учи в училище. Там се усвояват книжовна норма, граматични правила, как да се борави с езика, стилистични правила. Тренира се способността за писане, за четене, а оттук – за мислене. Защото ние, като езикови същества, мислим в огромна степен през езика.

Лекарството е четене, слушане, писане, много говорене помежду си с хубави, цели изречения, така че да стане ясно каква мисъл искаме да изразим. Да помагаме на тези, които не могат, като ги подкрепяме с по-богат речник, да им показваме.

Езикът трябва да се усвоява вкъщи, във взаимоотношенията с роднините, с връстниците. Още нещо плашещо, което се случва в момента с българските деца, е, че много късно проговарят. Напълно здрави. Човешкото дете, за да развие своя потенциал, за да стане социално същество, за да овладее езиковите способности, трябва да е научено първо от възрастните. А ние явно сме абдикирали от тази си функция.

– Дали пък тази обърната еволюция, за която говориш, не е естествена? Дали не се превръщаме в цивилизация на образа, в която основното е да гледаш картинки, да възприемаш бързо, както е в Instagram и TikTok? И нямаш време да спираш да се замисляш, да прочетеш роман от корица до корица…

– Каква ли би била тази цивилизация на образа – и то на буквалния? За да построим днешния ни живот, сме преминали от образни към дълбоко символни същества, защото езикът помага за много по-дълбокото символно мислене. През него говорим за неща, които не са тук. Само през образа, разменяйки си снимки или дори пиктограми, ще можем ли да построим космически кораб, с който да отидем в друга галактика?

Човешкият мозък според Midjourney

– Много технологични специалисти, с които говоря, казват, че едно от големите умения на бъдещето е да описваш какво точно искаш. Но според всичко, казано дотук, ние губим точно това.

– Езиковите способности се развиват по няколко начина – първо, децата трябва да го чуват, после да говорят на този език, да се учат да се изразяват, да разказват подредено, хронологично, с цели изречения нещо, което човекът отсреща да разбере. Ролята на възрастните е, когато децата са малки, да им показват, да ги поправят, да ги насърчават, да им помагат с думи и с правилни конструкции. Това явно не се случва в съвременното българско семейство. Много от децата от 5. до 12. клас, на които преподавам, идват с огромни липси, които е трябвало да се попълнят още в детската градина.

Още нещо, което според мен правим много погрешно: лишаваме децата от всякакви проблеми. Интелектуалните, когнитивните, познавателните способности на човека се развиват, когато той има проблем, трябва да го сподели с други хора през езика, да го обясни, после заедно да измислят решение. Тук вече говорим не само за езика, той е част от една огромна система.

Езикът е фундаментална част от нашата способност да мислим и осмисляме света.

В продължение на хиляди години еволюция е било необходимо непрекъснато да си нащрек, за да оцелееш, да се размножиш, да намериш подслон, да избягаш от хищник. Когато наблюдаваме човекоподобните маймуни например, забелязваме, непрекъсната смяна на вниманието, те не могат да се фокусират за дълго време и непрекъснато сменят обекта точно поради тези еволюционни причини. В момента ние връщаме състоянието в тази посока чрез екранните устройства. Променяме структурата на нашия мозък, прекрояваме връзките в него, така че да можем бързо да изместваме фокуса на вниманието си, но и да не можем да го задържим.

Последните няколко столетия сме чели, писали, решавали задачи, строили къщи и сме развивали тези способности по много трудоемък начин. Виждам, че сегашните ученици много лесно се отказват. Естественото желание и подбуда е да ти е по-лесно, да не направиш нещо. Само че това води до липса на важни, ключови умения.

При всяко положение говорим за изоставане в развитието и за дефицити. А и възрастните – ние сме го изградили по един начин, но сега го преконфигурираме, други невронни връзки се изграждат, свързани с мита за мултитаскинг, за многофункционалност. Това е стъпка обратно по посока към нашия маймунски мозък. Не можем да свършим нещо трудно, което изисква мислене и концентрация, ако непрекъснато си пренасочваме вниманието.

– Освен четене какво може да развива езиковата култура? Мисля, че винаги то е било основният фактор. Общувайки с някого, целта е да намериш общ език, нямаш смисъла да въвеждаш стилове, нюанси, докато литературата е това, което изисква. Или поне изискваше, според мен през последните години тя също видимо се унифицира в стилово отношение.

– Съгласна съм, нещата ескалират толкова бързо, че и аз не знам как могат да се променят.

Литературата дава огромно богатство на идеи, на думи, на синоними, на различни начини, по които да мислиш или да кажеш нещо – това е безценно.

Много хора, които сега растат, изобщо не са се докоснали до тази „вкусотия“. И това според мен трябва да се опитаме да променим.

Много е ключово, че в началото, когато човек изгражда своите компетентности, умения, свързани с интелектуалното, се изискват усилия. В момента ние спестяваме тези усилия на децата и ги осакатяваме. Ако ги подтикнем, ако създадем такава среда, че да са малко „по-притиснати“ да четат и да учат, когато преминат един праг на трудност и направят следващата крачка, ще имат възможността да усетят колко е хубаво. Защото вече ще имат инструментариум да разбират. Да прочетат нещо,

да останат насаме със себе си и да не им е скучно. Защото те ужасно много скучаят всяка секунда, когато останат без някакъв външен дразнител.

И аз забелязвам, че в сегашната литература тенденцията е да се връщаме към маймунския мозък. Ако преди главите са били по-дълги, за да задържат по-дълго вниманието, много от новите романи са с кратки изречения, бързо се сменя сцената.

Ние сме адаптивни същества, адаптацията е това, което средата изисква от теб, за да оцелееш и да се развиваш. И

ако казваме, че сегашните деца не са мотивирани – тази фраза ме ужасява, – защо е така? Защото средата нищо не иска от тях. Нищо! Стоят като саксийни цветя и си цъкат.

А в момента, в който спрат, се чувстват неспокойни, изнервени и скучаещи. Защото не сме им помогнали да изградят инструментариума, за да имат вътрешен живот.

– Има ли текстове, които преподаваш и им харесват, успяват да ги спечелят. Казано с други думи, вълнува ли ги баба Илийца?

– За да можеш да разбираш един текст, трябва да се потопиш в някакъв смисъл в културата, в историческия етап, в средата, да си представиш този свят. Станало е почти мантра да се казва колко им е трудно „Под игото“ и на какъв архаичен език е романът. Вярно, много е архаичен. Дълго време се занимавах с други неща и като се върнах към преподаването, трябваше да си припомня текстовете. Има много думи, които са толкова назад във времето, чисто битово вече не съществуват предметите, към които се отнасят. Да не говорим, че и езикът в голяма степен се е променил.

За да бъде разбран този текст, трябва културната среда да разкаже историята. Когато бях малка, имаше филми за турското робство, за Освобождението, за Васил Левски. Сега такъв тип масова култура не съществува.

Цялото общество се е отказало от историята си и да се занимава с корените си, така че децата няма как да научат основите,

ние трябва да им ги разкажем в училище. Европейската тенденция е да се учи чрез преживяване, а ние не го правим. Защо тази добавена реалност да не се ползва точно за някакви уроци как баба Илийца е преминала през реката с този кол, който всички сме го сънували?

Когато им разкажеш, когато им обясниш, им става интересно. Но е трудно и една от причините е точно, че не можем да привлечем вниманието им, не можем да сме TikTok и на всеки 20 секунди да пускаме новото видео. Те трябва да успеят да се концентрират и в момента, в който преминат тази стъпка и успеят, им става интересно.

– Кои произведения привличат вниманието им?

– Такива са повечето, въпреки че, съгласна съм, програмата не е съвършена. Когато подготвям седмокласници, почти на всички момчета им е доста интересна Вазовата повест „Немили-недраги“ – макар и тъжна, това си е приключенска история с интересни персонажи, които не са бели или черни, а са пълнокръвни и противоречиви образи, каквито сме всички ние.

„Една българка“ също им е интересна, баба Илийца е силен и интересен образ.

Може да ти бъде скучно, ако останеш по повърхността. Трябва да стигнеш малко по-надълбоко, за да видиш и да си представиш какво се е случило,

защото това също е много драматична история, и то история на духа. В по-горните класове също има много произведения, които са свързани с тяхното израстване. Учат Йовков, Смирненски, но и „Дон Кихот“, Шекспир. Въпросът е да си позволят да вникнат в произведението.

Както харесват и „Хари Потър“ – приятно написана поредица, с хубав превод, в който има и словотворчество.

Езикът е нашата граница на света.

Той показва до каква степен сме го усволили, доколко го познаваме и помага да търсим следващата крачка. Ако ни е необходима дума за нещото ново, трябва да я намерим. Тук идва и изкуственият интелект, който се захранва от ресурсите в интернет. Избира най-честите и популярни отговори, при това от ежедневната ни комуникация и се превръща в машина за клишета. Води до все по-голямо стесняване на езика.

Кирил и Методий според Midjourney

– Интересно е, че дори ИИ може да даде интересни идеи за нови думи – ей тук ChatGPT ми измисли две северозападни, които, за мен поне, са звучни и звучат „като истински“. Но пак стигаме до изходната точка, че сами се заобикаляме с клишета, както си говорих с Алек Попов, няколко месеца преди да си отиде… Но конкретно в българската среда за това, че е по-беден езикът на общуване, не са ли виновни и медиите?

– И аз бях свикнала непрекъснато към журналистите да бъдат отправяни много сериозни критики. Някак си цялото очакване на обществото какво то да бъде много лесно се свива до това какво правят и как се държат журналистите. И аз поемах тази отговорност върху себе си, докато веднъж един мой събеседник ми каза: „Май твърде голяма отговорност им делегираме на журналистите. Всъщност, обществото е съставено от всички нас“.

Смених сферата си на работа и установих, че и в други области много често се отправят критики към професионалистите. После, оглеждайки се, установих, че

във всички сфери сме започнали да гледаме на нещата много през просото.

Няма критерии за поведение в почти никоя професия – дали лекарската, учителската, журналистическата. Ние сме изоставили нормите за поведение – това да се стремим към стандарт, който да е добър за нас самите, за другите и за всички ни като общество. Защото доброто поведение, културата, цивилизацията помагат на всички да живеем по-добре.

Журналистите имаха огромно влияние, днес не е така. Но хората, които получават достъп до публичност, продължават да влияят върху езиковата среда и имат огромна власт. Всеки, който има достъп до публичност, е добре да си дава сметка за това. В момента обаче

всички имаме в някаква степен такъв достъп чрез социалните мрежи и така сваляме все по-надолу по стълбицата отговорността за езиковата среда.

Ако си позволяваш да пишеш небрежно онлайн, ставаш част от общия езиков фон и нещата вървят, само че надолу.

– Ако досега не ти се е струвало важно, защо си струва да се опитваш да пишеш правилно?

– По този начин първо показваш уважение към себе си – че си знаещ, можещ, грамотен човек. Показваш уважение към езика си, към културата, на която принадлежиш. На нас много ни куца самочувствието като народ. Да си спомним думите на Паисий. От далечни времена има следи как обичаме да се захласваме по чуждите езици и култури и не оценяваме своята. Това показва, че не вярваме достатъчно в себе си.

Гърчеели сме се някога, после поклонничеството е било към алафрангата, към френския език. „Криворазбраната цивилизация“ на Добри Войников е прекрасен източник на информация по този въпрос. После към руския и сега – към английския.

Българският е най-старият писмен славянски език, който дава писмеността на всички останали. Той е много еволюирал, развит и богат, имаме с какво да се гордеем. Той е прекрасен инструмент и колкото по-добре го владееш, толкова повече възможности създаваш…