Чували ли сте за… киберпсихология? Най-накрая се появява тази област на науката, която изучава как си взаимодействаме с технологиите. Променят ли ни те като вид? Кои са най-големите предизвикателства, пред които ни изправят? Дали бързото им развитие е нечовешко предизвикателство, или обратното – естествен ход в еволюцията? Все въпроси, чиито отговори търся в повече от 300 дигитални истории, а ето че дойде време за гледната точка на киберпсихологията.

Елена Цанкова е доктор по психология, завършва в Германия, в Бремен продължава и изследователската си работа като постдокторант. През 2020 г. се връща у нас и започва работа като изследовател в БАН с амбициозната идея да проправи пътя на това ново и толкова важно направление.

През последните години изучава процесите на опознаване в интернет средата, също и общуването между човека и изкуствения интелект (ИИ). Изследва човешкото поведение в контекста на развиващите се технологии и се определя като експериментален киберпсихолог.

Ще поговорим за бързането и осъзнаването. За „зловещата долина“, в която възприятието за технологията става все по-положително с нарастващото ѝ подобие на човек, докато в един момент става толкова близка до човека, че бива възприета като зловеща… И за спокойната, философска гледна точка, която ни помага да осмисляме и приемаме големите промени.

д-р Елена Цанкова

– „Киберпсихология“ звучи повече от интересно и обхватно. Но нека тръгнем отдалеч, с какво според теб най-вече ни промени животът онлайн?

– Промени ни и продължава да ни променя в много аспекти, един от тях е социалният. Човекът е социално същество и има нужда от контакт с други хора. В еволюционен план този контакт се е осъществявал с непосредствена близост във физическото пространство. Изведнъж при живота онлайн

елементът с физическото пространство отпада и човек започва да се чувства изолиран.

Може би най-рязко усетихме това по време на пандемията COVID-19, когато се наложи животът – работа, училище, свободно време и т. н., да се случва предимно във виртуалното пространство. При много хора започнаха да се наблюдават депресивни състояния. От друга страна,

хора с по-интровертни наклонности се почувстваха облекчени от освобождаване на социалното напрежение.

Необходимостта всичко да се случва онлайн доведе и до бум в технологиите, някои от които също целят свързване на хората и подпомагане на социалния елемент.

Друг начин, по които ни променя животът онлайн, е скоростта – с онлайн комуникациите и свързаността, която те позволяват, нещата се случват все по-бързо. От една страна, тази скорост позволява увеличаването на обема свършена работа. От друга, човек често не успява да се адаптира своевременно и това води до голямо напрежение.

Животът онлайн, с нарастващата си скорост и количество информация, се свързва както с парадокса „близост-изолация“, така и с два други интересни противоположни феномена – FOMO, fear of missing out (страхът да не изпуснем нещо) и JOMO, joy of missing out (радостта от изпускането).

– Често и аз размишлявам за скоростта… А и за преминаването на комуникацията онлайн – без хоум офиса нямаше да го има този сайт. Може ли да се каже, че технологиите вече ни променят като биологичен вид?

– Все още не сме достигнали етапа „киборг“ от научната фантастика… Но вече съществуват био- и роботизирани протези, които определено са стъпка напред в интеграцията на човека и технологиите.

Ако може да се говори за промяна на ниво биология, свързана с тях, за момента тя е по-скоро в организацията на функциониране на мозъка – например функции като внимание, работна памет и т. н., и не е толкова забележима на външен вид.

Илюстрациите са от Midjourney, „помолен“ да „поразсъждава“ за това що е киберпсиология.

– Стигаме и до психологията. Кои са най-големите промени в човешката психика след бума на информационните технологии?

– Трудно е да се говори за големи промени, те не са толкова грандиозни или забележими от гледна точка на еволюцията или времето.

Но промени се наблюдават както в положителна посока, така и в не толкова. Както стана дума, технологиите променят мозъчни функции като визуално внимание, памет, език и говор, социално познание и др.

Прекалено многото екранно време се свързва с проблеми в развитието при децата и в психичното здраве при възрастните.

Но пък подходящата употреба на технологии като виртуалната реалност може да е отлично средство за диагностика и лечение на някои психични заболявания. Още за влиянието им върху човешкия мозък може да се намери в тази интересна научна статия на Hoehe и Thibaut от 2020 г. Важно е към употребата на технологиите да се подхожда осъзнато и целенасочено, защото все пак тяхната идея е да подпомагат човека. И тук също е от значение да се отбележи, че човек не е пасивна жертва на технологиите, а има свободата да решава как ще взаимодейства с тях.

– Само че не винаги има време да се замисли по тези теми. Затова го има и този сайт – да си говорим именно за тях. Спомена бързането. Технологиите се развиват експоненциално, всеки следващ пробив идва все по-бързо, на ние си оставаме линейни същества. Как можем да излезем от тази на пръв поглед обречена колизия?

– Отново от еволюционна гледна точка далеч не е изненадващо – човекът е станал това, което е днес, като резултат от продължително развитие. И въпреки че нашият мозък е крайно адаптивен, не е реалистично да очакваме да се променя със скоростта на развитие на технологиите… От по-философска перспектива –

това колизия ли е наистина и необходимо ли е да излизаме от нея? Ами ако е естествен процес, един логичен следващ етап от нашето развитие?

– Кое те насочи към тази посока на изследвания?

– Като учен аз имам отговорност към обществото. Към тази посока поех заради желанието си да подпомогна общественото разбиране за взаимодействието между човека и технологиите. Вярвам, че по-доброто разбиране на тази динамика би улеснило дигиталния преход, който вече е реалност и е заложен като една от основните посоки на европейско и световно развитие за следващото десетилетие.

– Има ли скрита страна, по която технологиите променят живота ни, такава, за която изобщо не си даваме сметка?

– Не бих казала, че има нещо, което е скрито нарочно… Всяко нещо би могло да остане скрито, ако не си даваме сметка за него. По-скоро е необходима осъзнатост – както при технологиите, така и по принцип.

Ако забележим, че нещо променя живота ни по начин, който не ни харесва, имаме възможност (и отговорност!) да вземем мерки както на ниво индивид, така и като общество.

– Свикваме ли постепенно с идеята какво точно е изкуственият интелект?

– Това е ключов въпрос в настоящата ми изследователска програма – надявам се скоро да мога да споделя интересни открития по темата. На този етап мога да кажа, че е силно вероятно

фактори като култура, образование, личностни характеристики да влияят на начина, по който мислим за изкуствения интелект

и да водят до формирането на стереотипни представи за него.

– Тези пусти стереотипи… наистина за много здрави. Може ли наистина ИИ от типа на ChatGPT да е добър масов психолог?

– Не мисля, че би могъл… Един добър психолог борави с индивидуален подход, адаптиран към човека пред себе си и по този начин не е „масов“. Да, изкуственият интелект би могъл на адаптира подхода си въз основата на алгоритми. Но добрият психолог притежава и качества като емоционална интелигентност, емпатия, чувствителност към едва забележими социални сигнали (напр. от невербалната комуникация), които на този етап не са реализирани при ИИ.

Тук става интересна и темата за affective computing и affective AI – създаването на технологии, които да анализират и симулират (но все още не и да изпитват) човешки емоции.

– В този смисъл – според теб ще дойде ли денят, когато ще го приемем като личност?

– Възможно е – зависи както от технологичното развитие, така и от политическите решения и регулации с цел обществена безопасност – например акта на Европейския съюз за ИИ.

Важно е да се вземат под внимание всякакви правни последствия (напр. авторски права, киберпрестъпления и др.). И отново любимата ми философска перспектива – а дали, за да бъде приет някой като личност, са необходими качества като съзнание, чувства,…?

– Кои са най-големите психологически трудности в работата с ИИ?

– Може би усещането за „зловещата долина“ (“Uncanny Valley”; Mori, 1970; Mori et al., 2012) – феномен, при който

възприятието за технологията става все по-положително с нарастващото ѝ подобие на човек,

докато в един момент става толкова близка до човека, че бива възприета като зловеща. Често, например в диалог с голям езиков модел, се промъква и това усещане за прекалено човекоподобие, водещо до дискомфорт.

– Сещам се и за прословутия василиск на Роко… Кои са най-големите страхове, пред които ни изправя?

– Да станем излишни в настоящия модел на света… Да бъдем надвити, победени от собственото си творение…

– Можем ли да се борим с тези страхове? И трябва ли, ако те са основателни…?

– Страхът е естествена човешка емоция пред неизвестното – благодарение на страха сме оцелели. Но, както в повечето случаи, всичко е въпрос на баланс. До определена степен страхът помага – затова се изготвят и регламенти като споменатите, които да пазят обществото. Но едновременно с това е важно да не се оставим да бъдем ръководени от неоснователни страхове. Т. е. да има добро разбиране на риска с цел защита, но и да се продължи развитието.

Често в отговор на страховете обичам да казвам: „А защо не си представим друг модел на света? Свят, в който не сме победени и не сме излишни? Представяме си, че ИИ ще има човешка мотивация, но ако действа по друг начин – не с цел да надвие, а да сътрудничи и да помогне? Ние виждаме изземането на работата като нещо негативно… Но

толкова ли би бил ужасен един свят, в който работата е или ненужна, или от съвсем друго естество,

в който сме свободни да се посветим на нещата, които обичаме?“

– Много смислена и логична гледна точка! Напредъкът в технологиите, по-добрият начин на живот, ни води към социални промени, за които не сме готови. До намаляване на раждаемостта, въпроси за изчезващи професии. Можем ли да се подготвим и как?

– На фона на човешкото развитие тези промени не са изненадващи, а в перспектива едва ли са и толкова драматични. Може би тук проблемът е по-скоро в скоростта, с която настъпват… Подготовката за тях изисква адекватна обществена реакция – ориентиране на политика, образование и т. н. към новите професии и обществени промени.

– Само че не мисля, че се случва. По коментарите на текстовете ми виждам колко много хора подценяват напредъка в тази област, а повечето от останалите са свръхентусиазирани. Логични ли са тези крайности при възприемането на нещо ново? Можем ли да ги избегнем?

– Поляризацията на общественото мнение е друг съвсем естествен човешки феномен и често се наблюдава, когато се сблъскаме с нещо ново и потенциално значимо (а понякога и не толкова значимо…). Можем да ги избегнем чрез по-добра информираност и придобиване на опит от първа ръка с ИИ. Разбира се, трябва да сме мотивирани, за да избегнем крайностите, а

поведението на хората в различни онлайн дискусии загатва, че може би не сме…

– Уви. Предизвикателство ли е към човека, че алгоритмите могат да създават неразличими вече текстове и изображения?

– Донякъде… Но наистина ли са неразличими? Ето една интересна научна статия по темата от 2023 г. на Miller и колеги. Понякога са прекалено перфектни и този свръхреализъм се усеща… Има някакъв чар в неперфектното, което харесваме и очакваме в изкуството, наричат го и wabi-sabi.

От друга страна, изкуството се развива и с развитието, породено от ИИ, вероятно ще се създадат и постепенно утвърдят нови възприятия и очаквания. Отново е въпрос на време… Може би предизвикателството е към традиционните представи за изкуството…

– Казвам „неразличими“, защото такива резултатите даде мой скромен експеримент. А дали това ще промени отношението към творчеството?

– Все по-често се утвърждава идеята за кокреативност –

съвместно творчество между човек и ИИ, където разчита на уникалните възможности на всяка страна.

Това определено е нов модел, който има потенциал да промени възприятието за творчеството, а вероятно и отношението към него.

– Наскоро си говорих… със себе си. Трябва ли да се притеснявам, или да се ентусиазирам?

– Много интересен експеримент! Поражда толкова размисли…

Такъв модел има много потенциал – би помогнал да погледнем себе си отстрани, да видим решение на проблем, който ни убягва, да доведе до нови идеи. От друга страна, би могло да доведе и до силен дискомфорт, до „изгубване“ на и във себе си… При прекалена употреба е възможно да се достигне и до патология…

Тук ИИ, подобно на генното инженерство и клонингите, ни подтиква да се запитаме може ли да има „второ аз“ – може би до един момент, но всеки жив организъм или учещ се алгоритъм неизбежно ще поеме по своя уникален път на развитие… Тогава имаме ли „виртуално дете“ в лицето на този езиков модел?

– Трябва ли да се променим драстично, за да свикнем с днешния етап от развитието на технологиите? Или няма нужда, защото идват поколения, които ще са готови на това иманентно?

– От еволюционна гледна точка няма смисъл. За да намалим вътрешния конфликт и да си облекчим живота,

можем просто да приемаме нещата и тяхното развитие (защото те вероятно ще продължат да се развиват).

В перспектива – да, определено идните поколения ще имат съвсем друго предразположение към технологиите. Отново естествен ход от развитието на нещата…

– Можем ли да стигнем до свят, в който ще си комуникираме само онлайн?

– Всичко е възможно… Може би е по-скоро въпросът е „Кога?“.

Интересни интерпретации по темата виждаме в киното (например WALL-E) и литературата (Sum: Forty Tales from the Afterlives).

– Интересуваш се професионално и от достъпното представяне на науката… Извинявам се за грубата формулировка, но, не е ли изгубена тази битка?

– Да, затова и участвам в този разговор.

Тази битка далеч не е изгубена! Вече съществува професията „научен комуникатор“, както и специализирани обучения по темата (като курса „Комуникация на науката в България“ на списание „Българска наука“). А освен че е отговорност на всеки учен, достъпното представяне на науката е заложено и като основен компонент в модела на съвременните проектни предложения – ученият получава финансиране за извършване на изследователска дейност, като в замяна популяризира своите открития сред обществото. По този начин науката в днешно време е много по-достъпна за обществото, отколкото в миналото. Днес обществото има и възможност активно да участва в създаването на наука чрез модела „гражданска наука“.

– „Българска наука“ наистина е страхотен пример в тази посока. А какъв е личният ти мотив – защо е важно да се върнем към науката?

– Науката и обществото зависят едно от друго – науката води до напредък от всякакъв характер, но е невъзможна без подкрепата на обществото (финансова и друга). И обратното – обществото няма как да бележи прогрес без науката. Но

за да функционира добре взаимодействието наука-общество, е необходимо разбиране между двата компонента.

Тук се намесва научната комуникация.

– Има ли технология, която нямаш търпение да бъде създадена?

– Не, оставям на науката да ме изненада – винаги успява и все в положителен аспект…