Фантастите отдавна чакат с нетърпение момента, когато роботите ще заприличат на хората. И с малко притеснение, от годините на предтечата Франкенщайн и почти толкова далечните времена на Терминатора.
Ето защо новината, че за първи път робот – невинно усмихващата се Ai-Da, влезе да побъбри с британските лордове, привлече погледите. Макар че нейната колежка София отдавна е хит в жанра, след като дори беше получила граждански права.
Докъде стигнаха технологиите в създаването на съвършен човекоподобен робот? Толкова различна ли е наистина Ai-Da, че да приказва на равна нога с представителите на почти хилядолетната институция?
Идва ли времето, когато ще се разминаваме с неразличими от нас роботи по улиците? А дали това е възможно? Кои са най-големите пречки?
Между Ада и Ai-Da
И така, на 11 октомври 2022 г. робот хуманоид влезе в Камарата на лордовете, за да си побъбри със съмишленици. Не, не го направи като нашия приятел Гай Фоукс с бурета барут в мазето, а през главния вход. Не знаем точно как е влязъл, но по-интересно беше посланието от това гостуване. Какво ли си казаха Ai-Da и добрите стари лордове?
Нека представим шармантната гостенка. Тя е не само робот, но и художничка, поетеса, борец за правата на изкуствения интелект. Името ѝ е заигравка с това на Ада Лъвлейс – единствената дъщеря на лорд Байрон, която е и сред пионерите на технологиите, довели до днешните компютри. Мнозина я смятат за първия програмист в историята, нейно име носи и популярен език за програмиране.
Търсената връзка е между изкуството и роботиката, между човешкото и технологичното. Неслучайно Ai-Da е „родена“ от срещата между Ейдън Мелър, изследовател на съвременното изкуство, и отбор учени от Оксфорд, които пък отговарят за технологичната част.
Ада Лавлейс, нарисувана от Ai-Da
РоБотичели
Основната ѝ цел, казват създателите, е да провокира разговора за това как технологиите променят изкуството. Да, от такива разговори все повече има нужда и то не само заради огромния напредък, който показват алгоритмите в генерирането на изображения, а и заради това, което се задава във все повече области.
Художничката има триизмерна камера във всяко око, свързана със сложна система за компютърно зрение. Благодарение на нея регистрира обектите насреща си. А с бионичните си ръце рисува портрети, включвайки умерена (и не винаги успешна, както виждате) доза интерпретация.
Вече има немалко успехи в това поприще. Рисувала е кралица Елизабет II и Били Айлиш, показвала е творчеството си в сградата на ООН и на Биеналето във Венеция. „Нов глас в света на изкуството“ я нарича The New York Times, а списание TIME смята, че тя „размива границите между машината и артиста, един образ от бъдещето, който внезапно става част от настоящето“.
В свободното си време роботесата пише поезия. И даже чете други поети, усъвършенствайки стила си.
Ai-Da в Камарата на лордовете
Ai, Da бях богатско чедо…
Въпреки различната ѝ „професия“, ето че именно нея, а не някой специализиран конкретно за разговори робот избраха лордовете от Комитета за комуникация и дигитални технологии за свой събеседник. Очевидно символично. Впрочем, и показващо поглед напред, към наистина важни, общочовешки теми. Имам хипотеза защо нещо подобно още не се е случило в нашия парламент, все пак ИИ се нуждае от интелигентни събеседници.
Но пък и на фона на някои от последните британски лидери, Ai-Da се е сторила смислен събеседник на колегите на Байрон (не поети, а лордове).
Тя се появи елегантно подстригана на бретон, с яркооранжева риза и дънков гащеризон. Попитаха я за връзката между роботите, ИИ и изкуството, на което тя плахо отвърна: „Нямам субективни преживявания, въпреки че мога да говоря за това къде се намирам. Завися от компютърни програми и алгоритми, които са много неживи. Но все пак, аз мога да създавам изкуство.“
Нататък продължи доста смело. „Ролята на технологиите в създаването на изкуство ще продължава да расте и артистите ще търсят нови начини да ги използват, за да изразяват самите себе си, да рефлектират и изследват връзката между технологиите, обществото и културата“.
Узни си робото. Лордо
„Нечем ти фордо“, сигурно сте го чували този виц.
Да, по традиция, виждайки нов робот или алгоритъм, първо го засипваме с вечните въпроси, никой не се сеща да го пита хапва ли му се за вечеря супа топчета.
Тук се включи баронесата на Стоуъл ъф Бийстън Тина Стоуел, с типичния за ранга си авторитет тя се обърна към създателите: „Роботът предоставя доказателства, но не е свидетел сам по себе си. И не искам да обидя робота, но той не заема същия статус като човек, а вие, като негов създател, носите крайната отговорност за изявленията му“.
„Работейки по създаването на Ai-Da, научих доста. И най-вече не за това колко човекоподобна може да бъде тя, а колко сме се роботизирали самите ние“, отвърна сполучливо Мелър, надали визирайки баронесата.
Не всичко в разговора мина по мед и масло. В определен момент Ai-Da очевидно се развълнува прекомерно… и се самоизключи. Наложи се да я рестартират, през това време Мелър ѝ сложи слънчеви очила, защото „някой път, докато се включва, прави малко странни физиономии“.
„Технологията може да бъде едновременно заплаха и възможност за артистите“, приключи с размислите си художничката.
Трески за дялане
Както пише и на сайта ѝ, „ако тя трябва да направи едно важно нещо, то е да ни накара да си дадем сметка колко се размиват днес отношенията между човек и машина. Да ни насърчи да мислим по-внимателно и бавно за изборите, които правим за нашето бъдеще – посланията на Оруел и Хъксли все още звучат уместно и е добре да внимаваме“.
Наистина, можем да кажем, че тя дава доста поводи за замисляне. Например, доколко има смисъл да се опитваме да претендираме за човекоподобни роботи, когато очевидно сме далеч от тях. И дали изобщо има някакъв смисъл да ги създаваме? Какво ни дава и какво ни взема, ако те визуално наподобят човека? Или пък така е по-честно, отколкото да „крием“ машините единствено в алгоритми? От другата страна на мрежата…
Темата за андроидите по-скоро за момента плаши, отколкото да ентусиазира. Впрочем, и Ai-Da, и нейната още по-световноизвестна през последните години колежка София, не са андроиди, а гиноиди, защото не наподобяват мъж, а жена.
И това дава още един повод да се замислим – защо се случва толкова често именно жена да се опитаме да претворим? И не само при роботите, а и с техните невидими роднини – чатботовете. И Сири, и Алекса попадат в иначе толкова остарялата уж бинарна класификация на половете от нежната (пак по старите дефиниции) страна на парадигмата.
Роботи с нежни имена
Надали ще ви изненадам, че търсената (под)съзнателно асоциация е на успокояване, нежност, емпатия, която няма как да постигнем ако например роботизираме класическия българин от мема. Да не говорим колко по-първосигнално зловещи са роботите деца, там хорър авторите се представиха по-силно от фантастите.
Неслучайно пионерката София е създадена така, че лицето ѝ да напомня класическия образ на Одри Хепбърн от златните времена на Холивуд. Отново търсейки нещо познато, асоциативно, символ на крехкост, нежност. Холи Голайтли.
И наистина, София беше първопроходката в този жанр, първа постигна някаква по-близка визуална прилика комбинирана и с достатъчни механични възможности. През последните няколко години тя обиколи света, гостува дори в България и си тръгна без липси. Доста хора имаха късмета да обогатят опита си с изживяването да разговарят с роботочовек.
Софѝя стана дори официален посланик на ООН. Тя трупаше социални умения, разпознаваше човешките лица и се опитваше да разчете мимиките и емоциите ни.
Даже официално получи гражданство от Саудитска Арабия! Е, след като по-късно се видя какво се случва с някои граждани на тази страна в собствените ѝ консулства в чужбина, може би това се оказа рисков фактор за дълголетие.
Направен от кал
Надине на японската компания „Кокоро“ е направена така че максимално да напомня собствената си създателка – проф. Надя Талман. Работи като рецепционист в застрахователна компания в Сингапур.
Юнко Чихира също идва от страната на изгряващото слънце, но е от мъжки „пол“. Работи като екскурзовод, явно му е нужен повечко авторитет.
Имаше толкова много други що-годе успешни разработки, които да напомнят човека, и на Запад, на Изток. И все пак, през последните години като че ли тенденцията е по-скоро да се опитваме да наподобим физическия вариант на човека… но не прекалено. Да създаваме андроиди, които са по-скоро насочени към конкретни задачи и не приличат прекалено много на самите нас.
Показателен е примерът на Илон Мъск. Преди да се заеме с това да спасява световната свобода на словото, едно от начинанията, в което сериозно беше заложил, беше роботът Optimus. Той е човекоподобен, но например няма лице. Работата му е да си върши работата и просто използва човешката форма, защото е най-доказана в това, което се очаква от него.
София
Железни нерви
Със сигурност тази посока ще се развива в следващите години, нюхът на Мъск рядко е случаен. Все повече роботите ще помагат в производството, а и в по-„човешки“ дейности, като например грижата за възрастните хора.
CyberOne на Xiaomi е друг пример – също няма лице, но може да се движи като истински човек. Реагира на 85 различни звука от околната среда, разпознава 45 човешки емоции. Може да променя цвета на лицето си и дори има нещо като пулс на „ръката“. На основната демонстрация показаха как подава цвете на един от шефовете си. Не беше най-финото докосване, но пък нямаше пострадали.
Не бих го показал на децата си, имайки предвид как им вляе прахосмукачката робот от същата марка вкъщи. И все пак, той може да бъде доста полезен (и прахосмукачката е!). От даването на цветя може и да няма полза, с това все още и ние се справяме като вид (когато се сетим).
Сигурно ако се окаже добър в миенето на прозорци, би било доста по-добре. Обаче цената му за момента е около $100 000.
Мъск представя Оптимус
Робот къща не храни
Любопитна ми беше анкета на сайта futurism.com отпреди цели 5 години за това през кое десетилетие ще сме способни да създадем робот, наразличим от човека. 27% залагат на 2030-те, над 60% са убедени, че това ще е факт преди 2050-а. Само една от отговорилите казва, че ще успеем чак до 2080-те, защото имаме твърде много проблеми за решаване.
„Освен всичко останало, за целта трябва да направим: универсален, самостоятелен изкуствен интелект, който може да решава всякакви задачи, механизми, които съвършено да представят човешките движения, изкуствени кожа, очи, коса, език, глас, устни…“, пише тя.
Ameca е една от най-новите разработки в тази посока (само на мен ли името ми звучи като бранд тоалетна хартия?). Описват я като „наполовина впечатляващ, наполовина ужасяващ робот с реалистични лицеви изражения, създаден така, че да улесни интеракцията между човека и робота“.
Тя е особено ефективна от тази година, след като беше свързана с GPT-3. Алгоритъмът, истински пробив в ИИ света, изведе на следващо ниво чатботовете – те са значително по-адекватни, могат да водят почти човешки разговор. (То и с всички в рейса е трудно да водиш съвсем човешки.)
Ameca получава въпрос, замисля се (всъщност по това време пита облака) и ако нетът не е много бавен, отговаря с възможно най-човешки мимики.
София със създателя си Дейвид Хансън
Дай лапа!
Но, като цяло… защо ни е робот – човек, който е неразличим от човека? Безцелно его ли е това? А ако успеем, не идва ли след това и парадигмата как той ще промени човешките отношения, например любовта и секса?
Не е ли това големият въпрос, при това не само в роботиката, ами и в онова, което наричаме изкуствен интелект? Човека ли ще наподобяваме, или ще направим нещо различно, което да ни върши работа? Или което да ни вземе работата?
Май има достатъчно хора, с които да си говорим на тази земя, че да си правим и железни такива…
Няма да се уморя да го повтарям, но се задават прелюбопитни времена. И често вторачени в напредъка на ИИ, на втори план оставяме роботиката, където също (ще) се случват чудеса. Кой ли би предположил, че днес наистина ще имаме толкова добри самоходни прахосмукачки? Какви ли по-големи неща се очакват в автоматиката?
В едно със сигурност е права Ai-Da (или може би създателят ѝ, понякога границата се размива). Днес има много за какво да се замисляме за връзката между човека и машината. При това е добре да го правим. Час по-скоро.
