Защо си струва да познаваме по-добре миналото? Надали има кой да ни отговори по-обосновано от днешния гост. Освен че призванието му е да пали интереса към историята на младите хора, добрата памет пък е тази, която го превърна в недостижим рекордьор в една забележителна област на познанието.

Борис Русев спечели невероятните 34 победи в куиз шоуто „Последният печели“, преди сам да се откаже да продължи нататък. И да се върне към истинското си призвание като гимназиален учител по история в столичното 31-во училище „Иван Вазов“, познато на всички като „Бастилията“.

Днес е толкова модерно да си говорим за история. Но… защо? И защо тя не спира по-скоро да ни дели, отколкото да ни събира? Как да пробудим интереса на младите хора към миналото и защо е важно да го познаваме? Дали любовта към него минава през личните истории, през съдбите на предците ни? Какво ще кажат бъдещите историци за днешните странни времена? Вярно ли е, че… хан Крум е наложил закона да се отсичат ръцете на крадците?

Не е вярно. А отговорите на другите въпроси ще потърсим заедно с шампиона, който постигна недостижим рекорд.

Междувременно… защо не проверите, вие можете ли да различите някои общоприети твърдения, свързани с българската история, от такива, „измислени“ от изкуствения интелект? Опитайте тук, този експеримент ще даде интересни резултати!

– Как се насочи към историята?

– О, винаги съм я обичал. Майка ми и баща ми са завършили руска филология, но баща ми има и втората специалност история, той някак си ме подтикна към нея, обясняваше ми много неща.

Имам и интересна семейна история. Моят прадядо е участвал в Първата световна война, дядо ми – във Втората световна. Спомням си дядо Руси – затова се казвам Борис Русев, – който ми разказваше как е било на Солунския фронт. Бях трети клас, той почина 1985 г., не съм разбирал много, но

всички тези неща, които ми разказа, че се е къпал в Бялото море, което е било Българско, са ме впечатлявали.

И после, когато ставах историк, разбрах – не ме е лъгал.

Разказваше ми как чичо му го пленили французите, как те пък пленили някакви сенегалци. Всички тези неща ми бяха много интересни. Той беше роден 1899 г., XIX век!

– Много добре те разбирам. Моят прапрадядо, също Георги Караманев, е загинал в Първата световна. Всеки, ако малко се зарови в миналото, ще намери неща, които да са му интересни…

– Крушката си има опашка, наистина. Ние не идваме отникъде, всеки има някакво минало, някаква история.

– За мен е впечатляващо, също и обнадеждаващо, че това се превръща в мода. Виждам го в литературата – книги като „Рана“ на Захари Карабашлиев или „Нишка“ на Виктория Бешлийска се четат и вълнуват. Препоръчвам ги на всеки, особено ако още не се е замислил по тази тема.

Кой е любимият ти исторически период?

– Най-обичам съвременната история, на ХХ век.

– Не е ли най-трудна? Точно защото още не можем да я напишем поне малко балансирана.

– Да, но тя е нива, която можем да орем. Всичко друго е изорано. За хан Аспарух и Клеопатра историческите извори са ясни, знаем какво се е случило. Докато тук излизат все повече и повече нови документи. Разбира се, много силна е опозицията, за която говориш, на различните трактовки. За субективния подход към историята.

Истински добрите историци обаче се опитват да говорят безпристрастно.

Това, което ми харесва в ХХ век, което насочва моето внимание именно към него, е, че тази история, това което се е случило скоро, пряко касае нашия живот. Докато млякото на Клеопатра няма никаква връзка с днешното ни битие.

– Въпреки това най-често се гордеем с неща като най-старото обработено злато, макар да е дело на цивилизация, с която нямаме никаква обусловима връзка.

– В Египет имат още по-стари артефакти, пирамиди. Ходил съм там и видях как този народ, създал тези велики творения, сега тъне в мизерия.

Много народи се гордеят с миналото, защото няма с какво да се похвалят в настоящето.

Искам да избягам от този модел. Да, аз съм историк, обичам историята, гордея се с миналото на моя народ, но не може да се опираме само на това.

Трябва да търсим жалоните на своето щастие и добруване.

– Алек Попов ми беше казал, че всички днешни проблеми, голямата ни разделителна линия се ражда, когато умира Вазов. Някак се разделяме на две и до днес продължаваме по инерция.

– Бих сложил разделителната линия даже още по-рано, във Възраждането. В разделянето на русофили и русофоби. За и против княза.

1921 г., когато умира Вазов, наистина е някаква отчетлива граница. С Първата световна война умира това, което ни обединява – националният идеал. След нея нямаме национален идеал, той е развенчан, разбит. Вече даже става непопулярно да си патриот, националист.

– Както и сега, тези категории в общественото пространство много противопоставят. Не можем ли пак да си изградим национален идеал?

– Този свят в момента е толкова сложен, че няма как да имаме само един национален идеал. Идеалът на един е да успее в обединена Европа, друг опитва да го намери в миналото, да го мултиплицира.

Някак си тогава хора да са били по-откровени, по-искрени помежду си. И са имали вярата, че това, което се е случило от 3 март 1878 г. и на 6 септември 1885 г., ще се повтори.

По някакъв друг начин ще бъдат обединени и другите български земи. Ще може да се съберат със своите братя и сестри, които са били под чужд гнет.

Сега обаче пак говорим за обединение. Много от тези българи извън България всъщност са в обединена Европа. До неотдавна границите са били много по-жестоки. Не е можело и птичка да прехвръкне. България е била изолирана след Първата световна война, била е на страната на губещите.

– Можем ли да сме безпристрастни към ХХ век? Защото пак сега се разделяме и всеки може да ти каже, в началото на века процъфтявахме, всичко беше прекрасно, но дойде 1944 г. И обратното – дойде 1944 г., за да се развиваме.

– Аз си мисля, че ако една 100-годишна германка я попитаме дали по времето на бай Адолф е било хубаво, тя ще каже, че да, било е хубаво, защото е била млада. Но всъщност има параметри, които покажат колко е било „хубаво“ и колко е зле сега.

Да, сравнявайки се с другите европейски страни, днес сме последни в ЕС. Но въпросът е в крайъгълния камък, от който поглеждаме. Ние живеем по-добре от тогава. Въпросът е, че много от тези, които определят мнението си днес, са застинали в миналото и не искат да се променят.

Разбира се, това миналото имаше своите позитиви, хубави моменти. В областта на космонавтиката, да речем, успехи в спорта, но като цяло нашата индустрия не беше чак толкова конкурентоспособна, колкото я изкарват. Нашето селско стопанство можеше да изнася само в социалистическия лагер.

Това, което ни дава възможностите сега, в съвременна Европа, е конкурентоспособността. Възможността всеки един от нас, базирайки се на това колко е добър в своя профил, в своя личен път, да израства, да няма тавани, които го ограничават.

Според мен, ако си честен сега и работиш здраво, разбира се, ще има пречки, но шансът да успееш, е по-голям, отколкото преди. Самият факт, че нямаш право на частна инициатива, много ограничават възможностите.

– Дали наистина? Аз мисля, че и днес има бариери, просто са по-различни. По-перфидни, повече базирани на капитализма, който не е адекватен към днешния технологичен ден. А и всичко това доведе до безпрецедентно изтичане на мозъци от страната ни.

– Това е процес, който се наблюдава в много други държави, преди нас. Страшно много испанци, португалци са емигрирали 60-те години във Франция, след това са се завърнали, когато нивото се е вдигнало. От друга страна, не можем да ограничим хората. По-добре е да създадем условия така, че да се върнат, а не да ги затворим зад ограда и да не минават.

– Разбира се. Въпросът е как е да създадем по-добри условия.

– Твърде дълго продължи този преход. Ако по-бързо бяхме стъпили на този път, на който сме вече, нямаше да бъде толкова голяма ножницата между нас и западните държави.

Полските емигранти се връщат в Полша отдавна, чехите също, защото не си заслужава да живееш в държава, в която да плащаш наем. Но сме на прав път. Миналата година повече хора са се върнали, отколкото са заминали.

– В моя технологичен сайт вече има над 400 публикации, а двете най-четени са свързани с историята. Защо сме чак толкова увлечени в тази посока?

– Защото историята се политизира.

Точно тази история на ХХ век.

Ние постоянно се опитваме да открием някакви корени на настоящето си в близкото минало.

И да разберем защо сме така развити или неразвити именно там.

Историята много често се използва като аргумент в спорове. И вместо да ни сближи, тя ни разделя. Трябва да го признаем. Слабите историци ползват историята като томахавка, с която се съсекат своя противник. Спомням си първия път, когато отидох в Сърбия. Започнаха да ми задават въпроси – чий е Крали Марко, за Македония… Това не е позитивното.

Ние също допускаме тази грешка. Когато дойде някое момче или момиче от Македония, веднага почваме с „ти си българин, признай!“. Не бива така.

Трябва да намерим общ език. Той ще реши какъв е. Да, знаем историята каква е и тук няма спор.

Но ако човек се чувства някакъв, никой не може да му каже друго. Не бива да насилваме хората. Те самите ще станат такива, каквито искаме, ако сме по-добронамерени. Ако подхождаме, като даваме добър пример и не търсим аргументи за надмощие, за величие в миналото.

Защото всеки може да си спомни битката при Ахелой през 917 г., в с спор с гърци. Той пък ще каже: „Ние ви разбихме по времето на Самуил“. Сърбите са ни разбили при Кюстендил… Не може така.

Преди време бях учител в Търговище, имаше доста деца турчета, ромчета. Имах една много добра ученичка туркинче, казваше ми: „Много харесвам Левски и Ботев! Но когато трябва да говоря за тях, ми става неудобно. Защото често в коридорите, къде на шега, къде наистина, другите деца ми казват: „Вие защо обесихте Левски?“. Аз не съм обесила никого. Нямам общо с тези неща от историята“.

В този смисъл много трябва да внимаваме. Защото, лепвайки колективна отговорност върху някой народ, рискуваме пък ние да бъдем осъдени за друго.

– Така е. Историята за българските евреи… Или като цяло историята на Германия през ХХ век. Не знам дали ти е попадала историята на Чергар – блогър, който пише „Предсмъртното писмо на Левски“ като публицистика, като провокация. Обаче то постепенно започва да се разпространява като безспорна истина. На някои от последните безброй избори имаше призив да гласуваме с него.

Много обичаме да говорим за история, но… като че ли онлайн сме твърде лековерни.

– Това е борбата с фалшивите новини, с лъжливите сайтове. Много малко от тях го правят заради слава, известност, повечето работят правят целенасочено, с умисъл да навредят, да вкарат лъжлива информация в обществото.

Първо, хората не искат да чуят неща, които не им харесват.

Не искат да се вгледат в четирите въпросителни на „Народе????“.

Докато искат да ни видят като проекция на Левски, а не на Бай Ганьо. Разбира се, има много хора, които са взели наследството на Левски, но байганьовщината е повсеместна. Тази байганьовщина, в която си голям българин, ако се удариш в гърдите и викаш: „Булгар, булгар!“, някак си е тържествуваща.

И това е тъжно. Защото е по-лесно да се метнеш в басейна, отколкото да рискуваш живота си извън мускалите.

Да имаш мисия. Трудно е да имаш мисия. Много по-лесно е да си консуматор на чужди благинки.

Някой беше казал, че българинът обича свободата, но ако може да му бъде принесена на тепсия. Някой друг да умре за нея, друг да се жертва, друг да рискува.

Борис е голям почитател на мемовете, които учениците създават за него.

– Но как да сме по-сериозни, подготвени по историческите теми? Как да проверяваме източниците си? Попадаш на някакъв факт какво е направил хан Крум… как да разбереш дали има историческо основание?

– С четене на различни източници, поне 2-3. Като стана дума за хан Крум например, има един мит – че е режел ръцете. Не е вярно. Това е доказано, а така тръгва от детската година, от първи клас. Много поучително. Режел ръцете. Навсякъде пише, в лексикона „Свидас“, че той е трошал ръката. Защото, ако ти отрежат ръката… тази ръка може да бъде загубена в битка. Как ще различим тогава лъжеца, крадеца от бойния герой?

Да, хан Крум е велик владетел не защото е рязал ръцете, а защото е сплотил народа чрез общи закони, които са някакъв ориентир за бъдещето на Първата българска държава в езическия период. Той поставя основите.

Трябва да се проверява. Трябва да се търсят повече източници. Не трябва да се доверяваме на всяко нещо. Това са уж безобидни митове, повтаряме си ги като мантри. Но водят до по-сериозни проблеми.

– Именно такава ще е следващата тема в този сайт. Ще поговорим с твой колега за някои от популярните митове. Но дали наистина е толкова трудно да отличаваме истината? Точно си правя подобен експеримент. И според мен все пак пътят е да се обръщаме към авторитетите, към специалистите. Обаче историята е наука, за която лесно можеш да говориш убедително и без да си такъв. С химията например няма как…

Но може ли изобщо да има обективна и безпристрастна история, или тя е обречена да е субективна наука?

– Колкото по-назад във времето отиваме, толкова по-обективна и безпристрастна става.

В древен Египет няма ляво и дясно – така че, ако човек е привърженик на едната посока, да каже кой фараон му е по-симпатичен.

Колкото по-близо е до нас във времето, толкова повече пригаждаме миналото към себе си, пришиваме като джоб към нашето историческо или политическо палто.

И смятаме, че ако е хубаво, така ще го пришием, че да не се виждат кръпките. Ако е лошо, ще го сложим като някакъв чужд елемент. Ще кажем, че е малко и незначимо, ще го разпорим, ще го хвърлим. Или ще се оправдаем, че кройката не е хубава.

В този смисъл: да, авторитетите са много важни. Важна е и фактологията. Няма „искам – не искам“, „харесвам – не харесвам“.

Нещата се случват така, като се случват. Нищо лично. Просто това е история. Независимо дали ни харесва, или не.

– И все пак, много често я пишат победителите. Например, за Първото българско царство ни се налага да разчитаме на най-големите си врагове, които няма как да са безпристрастни.

– Да, те определено пишат по отвратителен начин. Аз съм чел немалко гръцки извори, когато ги побеждаваме, станало е случайно. А когато те побеждават в някаква битка: „Ето, Бог даде възможност на Василий II Българоубиец…“.

Трябва да отсяваме, да имаме критическо мислене и към изворите. За съжаление, не сме писали много и научаваме благодарение на това, което са писали те.

Пишат за своята история и научаваме какво се случва в България, само когато двете държави са във война.

Знаем много по-малко за периодите, колкото когато сме в мир. И въпреки това, в съперничеството България определено има с какво да се гордее. Това е Източната римска империя, а ние сме в задния ѝ двор. На нейна територия правим държава.

– Даже ги спасяваме, още едно историческо клише, за което ще стане дума в следващата дигитална история.

– А после сме 170 години под тяхна власт. Още нещо интересно в историята. И те също са били под чужда власт.

Само японци не са покорявани никога. Монголите превземат Китай, Русия, норманите – англичаните. Всички са били покорявани някога. В този смисъл обаче и всеки е привнесъл нещо от чуждия опит – от доброто и лошото.

– Стигаме до един неприятен въпрос, на който очаквам неприятен, но честен отговор, както ми го даде Георги Бърдаров. Дали наистина войната е естествено явление за човека? Уж историята свърши, но войните се случват, толкова близо до Европа…

– Да, Франсис Фукуяма обяви края на историята… Ами, няма да настъпи скоро.

Аз имам друга теория. Че краят на историята ще настъпи, когато жените в Саудитска Арабия тръгнат с къси поли.

Тогава вече ще има абсолютен мир. Всеки ще може да ходи както си иска, няма да има религиозна, политическа, историческа бариера, която да спира хората. Да се молят, да не се молят, да ходят както си искат.

– В Иран доста време са ходили с къси поли. В Афганистан уж също, обаче нещата бързо се връщат наобратно. Пак не е универсално…

– Да, трябва да стане универсално, да стане окончателно. За момента не е, защото много правителства,

много политики имат нужда от съперник, от опонент, от враг, иначе са несъстоятелни като концепции.

Трябва да се оправдават с другия. „Аз нямаше да бъда толкова изискващ от вас да правите такива жертви, ако не бяха онези! В името на Бога ние трябва…“ Но повечето хора не са толкова интелигенти. Не могат да разберат, че ги манипулират.

– От друга страна, всички сме естествено манипулируеми и даже не си даваме сметка в каква степен. Какво според теб ще пише след сто години в учебниците по история за България в сегашния ѝ период?

– Мисля, че ще е дълбоко противоречив период, че въпреки грешките, които бяха допуснати в началото на прехода, ние намерихме най-после, исторически заложихме на правилното развитие.

Другото не беше естествено, да нямаме пазарна икономика. Ние бяхме откъснати от нормалното развитие в продължение на 45 години. Като тук не влагам нищо негативно, казвам, каквото мисля.

Не обичам революциите. Обичам да чета за тях, да ги разказвам, но малко съм като англичаните. След английската революция от 1649 г. няма никакви революции, има еволюция. Няма такива сътресения, както във Франция, кървища, Дьолакроа. Има два пътя и според мен те са избрали по-верния.

– Ще ми се да споделям оптимизма ти, че сме на прав път, откровено казано обаче, не бих стигнал до подобен извод. А може би не можем без другия път? Може би той е, който ни води напред? Ако сме до тези два народа, без Френската революция нямаше да имаме толкова много от цивилизационните постижения на съвременния свят?

– Така е. Дългосрочно тя е важна, но…

– …да не си там.

– Точно така. Но при нас дори нямаше някаква революция, а вкарване в задънена улица и много бавното излизане от нея.

– Струва ли си днес да помним някакви факти, които ни се струват безсмислени? Вече алгоритмите помнят вместо нас и на мен това ми се струва подценяван риск. За теб беше полезно, когато човек ходи на куизове, показва се като знаещ, сигурно, но… Защо ни е например да знаем коя е столицата на Мадагаскар?

– Между другото, този март бях на Мадагаскар… Да, столицата можем да я намерим. Аз, като учител, все повече залагам не на фактологията. Датите са важни, но много деца ми казват, че не харесват историята, защото е просто помнене на дати.

Толкова ли е важно? Не, важно е да знаеш процесите.

Науката за процесите се нарича история, науката за датите е хронология. Дали ще се освободим на 3 март или на 5 април, не е толкова важно. Важно е, че процесите са такива, че ще доведат до това да се освободим.

Разбира се, трябва да помним 3 март. Но втренчването в датите като самоцел води до проблеми. Човешкият мозък има някакъв капацитет да помни. Важно е да запомниш процеса на случването. И на мен като ученик ми беше трудно, сега знам около 5000 дати в главата си… Имаше един китаец, който знаеше 50 000 телефонни номера в Шанхай. И какво от това?

– Едно време всички знаехме доста телефонни номера, сега не си правим труда и според мен това ни променя като вид, като цивилизация, при това не в добра посока.

– Имах един ученик, бяхме на море и след дискотеката се беше промушил със своя съученичка зад гърба на колегите. Отишли да правят нощно къпане. 4,30 ч сутринта, нищо не им се беше случило. Обаче се съблекли, влезли в морето… и им откраднали дрехите, с телефоните, с парите. А те чисто голи! И не може дори да излезе, да помоли някого да ми се обади, не помни номера. Няма кой да им донесе дрехи… Прибраха се с голям срам в хотела, скъсали два чадъра, като пингвини.

– Не знаеш кога някаква на пръв поглед ненужна информация може да се окаже важна. Пък така се ражда и изкуството. Според мен, творчеството е наслагване на знания в главата ни…

– Да, трябва да знаеш фактите, но когато те те затормозяват, това според мен не е окей.

– Освен другото, могат да са и доста относителни. Като прословутата 681 г.

– Тя от 100 години се знае. Преди това Васил Златарски пише 679 г. Ама дали не е 680 г.? Или тогава е била битката при Онгъла, после е било признаването… Какво значение има? Важното е, че от края на VII век има нова държава.

– Преподаваш на младите хора… Кое е най-важно, за да се пробудим у тях интереса към историята?

– Често ги питам за личните им истории. За да разберат, че историята не е това, което се е случвало някога, с някакви имагинерни нации, народи, които нямат нищо още с нас. Да ми разкажат своята лична история, да ме потопят при бабите, дядовците си.

Много често ги карам да направят интервю с историческа личност. То е извън историята, но е много хубав начин. Те се съживяват, ще интервюират Колумб, цар Симеон. Толкова забавни интервюта имам… Не можеш да си представиш!

За да направиш „интервю“ с тази личност, трябва да търсиш източници. Много източници, за да можеш да си обективен, твоето интервю да е много по-различно.

Продължавам и с моята лична история. Моята прабаба е от Стара Загора. Беше родена 1901 г., тя ми е разказвала за баба си, родена 1875 г., как по време на Руско-турската война е носила майка ѝ на конче от Стара Загора да минат Шипка, била е само на 2 години. И добре, че са били опълченците, стигнали до Габрово. Краката на баба ѝ били изкривени от бягане, 25-30-годишна жена.

„Ако бяха ги задържали, щяха да ги изколят и нямаше да го има господин Русев, деца, да ви преподава този урок.“

– Точно това е историята, част от всеки от нас. И моята баба се е спасила като дете от блокадата на Ленинград с последния влак, нямаше да го има и Караманев, и Дигитални истории… Миналото е много важно и всички си струва да надникваме повече в него, мъдро и спокойно. Благодаря ти за този разговор!