Кога за последно прекарахте цял един ден далеч от социалните мрежи?

Изключете телефоните, излизаме „Извън обхват“. Извън обхвата не само на мобилния интернет, но и на технологиите като цяло, обхванали толкова много от живота ни. За да потърсим къде зад тях се е скрил човекът.

Така се казва новият роман на Евгени Черепов, който ни замисля именно за нуждата от дигитална хигиена. За бавното общуване, за дълбоките истории и теми, които не могат да бъдат разказани в тикток формат.

Днешният ни гост е работил като охранител, учил е за строителен инженер, преди да намери призванието си като учител по български език и литература. След дълго странстване се завръща да преподава в родната Стара Загора.

Кога технологиите ни идват в повече и защо е важно да се замисляме по тази тема? Как да се научим да се откъсваме от фийда и да намерим баланса?

„Човек винаги е имал нужда от паузи… Ей така, просто да спре за малко, да направи крачка встрани от магистралата на уж целеустремения си живот.“

– Докога ще можем да си позволим от време на време да стоим извън обхват?

– Въпрос на личен избор е. А и докато има професии, които се упражняват, без това да е свързано с екранно време онлайн. Скоро срещнах бивш съученик от Строителния техникум в Стара Загора. Електроинженер по образование, но сега е избрал да бъде „плочкаджия“ – майстор по ремонт на бани. Говорихме си, че това са все по-дефицитни кадри, точните му думи бяха:

„Скоро няма да има кой да върши обикновена работа“.

„Златната треска“, която бумът на дигиталните технологии през последния четвърт век предизвика у много хора, ги отдръпна от недигиталната техничарска работа.

И сега този мой познат е избрал да бъде извън обхват и да прави бани – като дефицитен кадър може да си позволи висок икономически стандарт, плаващо работно време, което сам си определя, независимост. Цената, която плаща, е, че ходи с опрашен от лепило работен гащеризон – в Instagram няма такива модели на подражание, но на нашето поколение за това не му пука чак толкова.

– Аз също често се шегувам, че може да ми се наложи още веднъж да си сменям професията. Само че с плочките не би могло да ми се получи точно защото са нужни умения, които не мога да развия. Но защо си струва от време на време да излизаме извън обхват?

– Здравословно е. Чувството за свързаност, което глобалната мрежа дава, е прекрасно, но само докато е в здравословни граници. Човек има нужда и да остава сам понякога.

И небомбардиран от тонове излишна информация, която мозъкът му трябва да обработва постоянно.

– Кога технологиите ни идват твърде много? По какво да познаем, че ни е време за малко дигитален минимализъм?

– Ако не можем да изгледаме един филм от час и половина – два, без да си отключим телефона няколко пъти, ей така, по навик да погледнем в него, значи вече сме пристрастени. Нарочно давам пример с гледане на филм, а не с четене на книга – при второто съсредоточаването в днешно време е още по-трудно, когато мозъкът ти е привикнал на динамиката на скролването.

– Каква е личната ти рецепта за здравословна дистанция от технологиите?

– Извън времето за работа да не блуждая повече от два часа на ден из фийда. Трудно се справям с това си самоограничение, признавам. За по-възрастните поколения тези два часа може да звучат като твърде много, най-младите пък ще се изсмеят, ако ги попитате кой от тях има под два часа екранно време дневно.

– Дори по-лошото според мен е, когато изобщо не си даваме сметка колко е това време… И решим ли да проверим, се оказва, че всеки ден губим часове във фийда. Има ли неща, които никога не бива да делегираме на технологиите?

– Може би всичко можем да делегираме, когато обаче го има и подходящия човешки контрол.

– Един от героите ти казва, че днес литературата заради това, че е заета да търси нови форми, спря да търси човека. А новият ти роман според мен прави именно това – в него темите са точно тези, които мен ме вълнуват днес като човек. По нещо ми напомня на Павел Вежинов, един от любимите ми писатели. Та може ли наистина все още литературата да ни помогне да търсим човека?

– Литературата всъщност това прави основно – обговаря човека във всичките нюанси на идеалите му,

мислите му, страстите му, концепциите за живеене, докато търси смисъл на всичко.

Ако разсъблечем новите си дрехи, новите си концепции за живеене, новите си технологични джаджи, отдолу сме си същите хора като предишните поколения – със своите страхове, слабости, нужда да бъдем обичани. Казват, че всичко вече било написано, но всяко поколение пък иска да го прочете през собственото си „тук и сега“.

– Докато има кой да чете… Ти си учител и общуваш с млади хора, какво ги вълнува? С какво се отличават от предишните млади?

– Виртуалният свят ги вълнува наравно с реалния. Даже при някои май

онлайн животът им, онлайн статутът им е по-важен от физическия.

Да се изрекламираш като постоянно щастлив в социалните мрежи, отнема много енергия и взиране в екрана, та е възможно да пропуснеш моменти, в които можеш да преживееш реални положителни емоции. Да не присъстваш онлайн в най-популярните приложения и социални мрежи, сякаш изтрива и реалното ти съществуване.

– Ще успеем ли някога да си върнем умението да четем дълги текстове?

– Добър специалист в каквото и да е (изключвам дигиталните умения) се става с много четене на много дълги текстове. На английски в Youtube вече има доста видеа от професионалисти в различни сфери, които могат да заместят това четене, но нужната концентрация, за да бъдат осмислени, е сходна с тази на четенето.

– Как да намерим днес баланса в използването на технологиите?

– За мен това е хем интуитивен, хем осъзнат процес. Но все пак аз съм от аналоговото поколение, възприемам всички технологии вторично, докато сега растат поколения, които израстват с тях естествено. Както аналоговите поколения се учим на дигитален живот, така дигиталните поколения трябва да се учат на аналогов.

– Технологиите до голяма степен ни разделиха и ни противопоставиха. Тази тема я има и в романа ти, че аналоговият живот може би може да ни помогне тук. Каква е рецептата да си заговорим отново днес разделените – от поколенията, от политическите линии, от поредната злободневна тема?

– Знам ли! Може би

рецептата е да се изслушваме и да сме по-малко емоционални в тези спорове.

То е малко като при шофирането – докато си сам в колата, можеш да нахокаш някого, който според теб не се държи адекватно на пътя, но защото знаеш, че няма да те чуе. Не би му казал същите думи очи в очи. Вероятно липсата на директен контакт при дигиталното общуване подвежда човек по същия начин да бъде по-необран в емоциите и реакциите си срещу отсрещния. Което обаче, практикувано дълго време онлайн, може би вече се пренася като навик на държане и в офлайн комуникацията.

– Мисля, че технологиите ни обхващат, постепенно и неусетно. И знанията, и спомените, и общуването… Вместо да е обратното, ние да ги обхващаме, овладяваме, осмисляме. Да ги въвеждаме, след като сме обсъдили как да го направим. Твърде идеалистично ли мисля?

– Предполагам, не е фатално двата процеса да вървят успоредно и да се донастройваме спрямо ситуацията. Като се види, че процентът на развита тревожност при деца и млади хора нараства с увеличаването на екранното им време и науката вече има достатъчно доказателства за това, трябва да се предприемат стъпки към съответните корекции в разбиранията на социума относно разпростирането на тази прясно открита технология на всякакви нива в живота ни.

– Какво ти липсва, което никога не би могло да се повтори заради напредъка на технологиите?

– Ще цитирам единия от героите в романа ми „Извън обхват“: „Навремето по цели дни се откъсвахме от света, не можеха да ни открият. Могат да те намерят само вкъщи или на работа. И на работа, айде, как да е, намират те, ама вкъщи защо не си вдигнал, никой не може да ти държи сметка“. Не че сега ми е лошо, като през съответното приложение виждам къде точно се намира дъщеря ми в момента.

– Какви са плановете ти, кога и как планираш да я срещнеш с технологиите, с изкуствения интелект?

– Тя има смартфон от около две години, сега е на 11. Но свързан с приложение към моя, та да мога да контролирам приложенията, които инсталира, времето на ползване, а и да знам къде се намира. Доскоро имаше по 45 минути на ден, сега е един час. Чел съм, че до 14-годишна възраст децата не трябва да разполагат със смартфони, а до 16 да не ползват социални мрежи. Но когато си имат група на класа във Viber, където си обменят информация по домашни и други училищни неща, да отсъства само тя от групата, ми носи повече проблеми като родител, отколкото ако направя разумен компромис.

– Темата за децата и технологиите и за мен е много важна. Но какво може да изпусне човек, ако се лиши за ден-два от фийда?

– Някоя паник атака най-много да изпусне. По-сериозно: зависи с какво се занимава, какви трендове трябва да следи, каква е динамиката на промени в сегмента, в който е избрал да се развива. Познатият ми майстор на бани няма да изпусне нищо за ден-два и мисля, че всички трябва дълбоко да му завиждаме. Аз не толкова,

също мога да си позволя този лукс. Вярвам, че все още всички могат да си го позволят.

– Наистина ли времето се забърза? Как да наваксаме с човешката си линейност за експоненциалността, която идва с технологиите? Можем ли да забавим темпото, или тази битка е изгубена?

– Забърза се умножаването на обема информация, който трябва да обработваме. И тук вече идва битката за отсяване на информацията, която ни е важна, от дигиталния шум, който блика отвсякъде. Хората сме адаптивни същества – някога в час по информационни технологии са ме учили как да правя дървета под DOS, сега всичките ми разработени уроци са в облак, съдържанието от който мога директно „да изсипя“ чрез мултимедията в класната стая директно на дъската. Това е улеснение, от което не трябва да се бяга.

Технологиите улесниха живота в много направления. Живеем много добре всъщност. Опасностите идват не от технологиите, а от това как хората ги ползват. И на лично ниво – отсяването на шума и ползването на полезното, и на глобално ниво – злоупотреби, дезинформация и пр. Някога науката е била издигната в култ и се е смятало, че технологичният прогрес е неминуемо добро. Двете атомни бомби над Хирошима и Нагасаки като че ли преосмислиха този наратив и посяха у човечеството и страха от мащабите на технологичния напредък. Но пак да си кажа –

опасностите идват от хората, не от технологиите.

„Извън обхват“ се появява цели 12 години след дебютния роман на Евгени Черепов.

– Защо много често в изкуството през последните десетилетия ни затруднява описването на днешния ден? Повече силни романи, филми, поне според мен, са с поглед към миналото…

– Аз пък много обичам да чета книги и гледам филми именно за днешния ден. Да го съпреживявам и през чужда гледна точка, което обогатява представата ми за съвремието, прави я по-пъстра, замисля ме за неща, до които сам не съм стигал, други пък ме успокояват, че не само аз мисля и чувствам така.

Любопитен съм към днешния ден, не към миналото, затова и пиша на съвременна тематика.

Уважавам правото на другите да са по-любопитни към миналото. Но да се пише за миналото е и като че ли една идея по-безопасно – да, трудът по проучванията за съответната епоха, който трябва да направиш, е доста, но пък си на сянка от обвинения и канселиране от страна на някоя модерна идеология заради случайно изпусната дума или пък заради герой с архаични спрямо днешната пъстра ситуация виждания.

– Кога няма да има смисъл вече да пишем и четем?

– Когато сме мъртви.

– Измислени ли са всички силни сюжети и образи?

– Може би. Но както казах и преди малко, всяко поколение иска да прочете своето нюансиране на тези сюжети и образи във времето и света, които сега обитава. Да ги свърже с вече утвърдени произведения, може би носи успокоението, че не всичко се променя и хората сме си същите. Тук вече е мястото на литературните препратки към класиката.

– За какво мечтаеш?

– Спокойствие, хармония. Да съм извън обхвата на тревоги за неща, по които така или иначе нямам ресурса да направя каквото и да било.