Докато се замерваме с клишета и спорим онлайн дали изкуственият интелект ще ни пороби, ще ни остави без работа или ще изчезне, затиснат от огромните очаквания… аз поне съм сигурен, че няма да направи нито едно от нещата в списъка. Но ще направи по малко и от трите.

Каламбурите за това колко се боим от ЕИ – естествения интелект, и е време да идва изкуственият (ИИ) или обратното, отдавна не са твърде остроумни.

Технологията, с идването на ChatGPT, вече 2 години е във фокуса на обществения интерес, на ежедневните разговори и на клишетата. Вече е ясно, че тя е тук…, а ние още не сме решили как да е посрещнем. В икономиката, в живота си, в погледа си към света. А и към самите нас. Към ежедневието ни, към труда ни. Към изкуството. Към всичко онова, което ни прави хора. И което може да ни прави по-добри и щастливи хора.

Попитах в анкета 750 от гостите на Дигитални истории за мнението им по най-щекотливите, уж предъвквани, но недоизговорени теми, свързани с изкуствения интелект. И ако отговорите се разпръснаха във фунията на крайностите, някои от тях се откроиха. А с най-голяма сила – един. Че се задават фундаментални промени в твърде много области на живота ни.

Единственият разумен подход оттук нататък е да се научим да работим заедно. Как да продължим да развиваме ИИ технологиите пълноценно, но и разумно. Обсъждайки, търсейки всеки важен аспект в различните областите на познанието.

Ние или те?

Докато създаваха немислими преди условия за равенство, технологиите се превърнаха и в машини за разделяне. От технологичните, през социалните, докато стигнем до ежедневните разделения. Балоните на филтрите, злободневните караници, стигащи до социални катаклизми. Няма да отварям изобщо думата за раздорите в българското общество, колкото и да са показателни именно за това явление.

Докато все по-напред излиза много по-голяма парадигма. Къде да го наместим този прословут изкуствен интелект? Ще го поставяме вовеки в ролята на роб, ще го отричаме, чакайки да дойде зимата на този тип технологии в естествения ход на събитията? Ще му отдаваме цели професии или ще го забраняваме? Ще се боим от него или ще го обожествяваме?

Парадигмата е подобна на тази в последните 89738793 български парламента. Не си вярваме, не се харесваме (а понякога тайно се харесваме, но не бива). Допълваме се, разделяме се. Всъщност, понякога и в толкова много посоки не сме толкова различни. Но се боим да го признаем. Отлагаме, не знаем как да подходим, затова хвърляме отново и отново заровете…

Съдружници по неволя

Единственият шанс да оцелеем в епохата на развития ИИ е, ако сме „ние“, а не „те“, казваше някога Мъск. Ако не сме „ние“, ако не се превърнем в част от технологиите, „те“ рано или късно ще ни покорят, завладеят, обезмислят. Ще се окажат следващата стъпка в еволюцията.

От друга страна „Ние“ звучи страховито и заради позабравената, но особено силна днес антиутопия на Евгений Замятин със същото име.

Неотдавна Линус Торвалдс каза, че 90% от днешният шум покрай ИИ е маркетинг, само в 10% от случаите става дума за реални приложения. Facebook може да вкарват нови и нови приложения на технологията, но главният им ИИ учен Ян Лекун, един от бащите на направлението, не спира да повтаря, че днес ИИ не е по-умен от котка. Че целият шум покрай темата е изкуствен, измислица.

Докато в същото време Нобеловите награди по физика и химия бяха дадени за изследвания, именно пряко свързани с изкуствения интелект. Може би не всички учени са убедени, че шумът е прекалено голям?

КриТИчно мислене

Аз събирам вече 4 години всякакви погледи, повече от 400 са Дигиталните истории, които идват от възможно най-разнообразни посоки. И всяка следваща ме убеждава, че ИИ е поредната голяма технологична стъпка. Която идва, за да ни изненада. Да ни предизвика. Да ни даде нови възможности, нови предизвикателства. Единственото, което знаем за тях е, че надали ще приличат на прогнозите. Надали ще оправдаят прогнозите. Надали ще отидат в крайностите на клишетата.

Все пак (дано не чете възкресеният от ИИ Конфуций), не вярвам, че е проклятие да живееш в интересни времена.

В началото на хилядолетието изведнъж се озовахме свързани в мрежа, която се учехме как да използваме, ограничени и от технологичните ѝ възможности. Отнемаше часове да свалиш снимка, но пък беше неземно вълнение да початиш за секунди с нов приятел от другия край на света.

Свикахме. И докато се усетим, изведнъж се оказа, че в джоба си имаме целия свят. Че дори когато се наложи почти всички жителите на света да се приберат по домовете си заради нов вирус, можем на практика да живеем онлайн.

После… се оказа, че бързаме толкова много, че нямаме време в този луд технологичен свят, за да спрем и да помислим. Че няма нужда да помним… а и да има, вече не помним. Че не можем да четем дълги текстове. Че общуването онлайн ни затвори в клетките на балоните. Че сe е променил из основи начинът, по които се изграждаме като хора, по който се снабдяваме с информация…

Ние, колаборационистите

И точно, когато „стана скучно“, се появи огромният шум на изкуствения интелект. Който бързо се превърна в синоним на големите езикови модели, само една от многото посоки, в които технологиите са готови да ни движат напред.

ChatGPT показа докъде сме стигнали, после моделите продължиха да се гонят и развиват, да показват следващи изумителни успехи… гарнирани, разбира се, с разочарования. С неумението им да се преборят с халюцинациите, но и с бавните и безспорни крачки, с които продължиха да пристъпват напред и нагоре.

Понякога изводите се крият в личните истории, защото тях не може да ги измисли дори ChatGPT.

Така е и в моята лична история – продължавам напред, без да мога да предположа колко странна ще е следващата стъпка. Когато реших, че ще ставам програмист, след 12 години опит в журналистиката, решението беше окончателно. Скоро разбрах, че не е такова, защото в света на технологиите се случват твърде важни неща, които трябва да бъдат разказвани, обсъждани и обмисляни.

Така се роди сайтът Дигитални истории, за да събира истории, гости, да разказва за света на технологиите.

После се оказа, че това не е достатъчно. Защото развитието ни като вид, напредъкът на технологиите, е далеч отвъд стереотипите и крайностите. И всеки от нас трябва да търси следващата, различната стъпка.

Нищо не се събира в опита ни от миналото.

Бий ме, обичам те

Така започнах да правя своеобразни експерименти, да си измислям теми, опити, като не спирам в същото време да се държа за репера, да разказвам историите.

Може би си спомняте, създадох напълно генериран профил в социалните мрежи, Хубавата Еко Елена стигна до 85 000 души, без нито един да се усъмни, че нещо не е както трябва. 1800 пък бяха гостите, които се включиха в следващия показателен експеримент – опитаха да решат тест, като познават кратки текстове и изображения от най-различен тип – дали са създадени, или генерирани. Резултатите…показаха недвусмислено, че вече не сме способни да го правим.

Ако от 30 точки никой от участниците не беше дори близо до максимума, а 15 беше равнозначно на пълното налучкване, то средният резултат се оказа… 16 точки. Гостите ми се оказаха неспособни да различат генерираното от създаденото, дори ако се абстрахираме от това какво е съдържанието – дали ставаше дума за рап или класически картини.

Колапс

Тогава се замислих… може би пък е паднал критерият? Може би масово не различаваме генерираната поезия от написаната от човека, защото не отделяме нужните часове на Бодлер и Гьоте?

Обаче се оказа, че не е така.

Изпратих генерирани от ИИ стихове във водещ български поетичен конкурс. За да проверя, може би пък масовите читатели не можем да направим разликата, а специалистите могат…

Тогава излезе новината, че в друга поетична надпревара един от авторите си е признал, че е изпратил стихове, генерирани от ИИ. После излязоха резултатите и от конкурса, в който аз бях участвал и се оказа, че моите генерирани стихове също са в топ 10.

Вземане – даване

Ако едно авторитетно жури, събрало водещи български специалисти, беше избрало, без да подозира, генерирани стихове сред най-добрите, това би могло да е съвпадение, късмет, изключение. При 2 от 2 опита обаче… нещата отиват в друга посока.

А какво да правим ние, хората? Както стана дума, доста гости се включиха в анкетата за отношението на българите към изкуствения интелект. И освен, че сме далеч от предела на този тип технологии, само две други твърдения събраха сериозно общо съгласие. Че се задават мащабни обществени и икономически промени. И че по темата не говорим достатъчно задълбочено, професионално, извън клишетата.

„Просто усложнете задачата. Стихотворението да е в куплети и с рими“, предложи в коментар писател, когото много харесвам, с идея как да продължат конкурсите за поезия.

Така е писано

Но защо трябва да задължаваме хората да пишат по определен начин? В какво се състезаваме тогава – в поетично въображение и майсторство, или във влизане в шаблони, толкова противоречащо на свободата, чийто синоним е поезията? Ако днес алгоритъмът не е толкова добър в римите и куплетите (а той е, проверих неотдавна), то утре ще бъде на нашето ниво и в това.

Няма да забравя емоционалните думи на един студент на дискусия в Журналистическия факултет на СУ преди година – губим следващата и следващата битка, компютрите ни победиха на шах, на всяка следваща игра, дори тези, чиито правила не знаят. Ето че вече пишат различен тип текстове и създават изображения, не просто неразличими, но понякога и близки до висшите ни образци. „Докога ще отстъпваме и отстъпваме, вместо да се замислим как да продължим нататък?“.

Чувал съм го толкова пъти – големите модели не се справят на български. Ето, вече са изключително добри. Поезията, написана от робот не става за нищо… Ами ако не знаеш, че е робот? И още една важна промяна – вече немалко са коментарите, че стиховете на двамата „електронни автори“ всъщност са много хубави.

Шах с пешката

Сигурен съм, че много от политиците няма да се сетят, а и ние прекалено лесно го забравяме, докато се препираме онлайн. И все пак, помните какво пише над Народното събрание (поне на оригиналната му сграда). Вече няма как отношенията ни с изкуствения интелект да минават през простото „те“ или „ние“.

Трябва да бъдем заедно, защото натам ни води и прогресът, и еволюцията. И, все пак, като всеки запази ясната си роля. А пътят към това минава през намирането на важните въпроси, а после – и на отговорите. Такива, каквито се опитвам да събирам на сайта Дигитални истории вече 4 години, но, уви, не виждам достатъчно много на други места в обществото.

27 години минаха, откакто компютърът победи действащия шампион по шахмат Гари Каспаров. После алгоритмите станаха недостижими в тази задача. Обаче шахът си го има, по-жив отвсякога. Може да се убедите и пред „Народния театър“, и следващия път, когато български състезател започне да се представя добро във важен световен турнир.

Ами… тетрис? Компютрите са по-добри от нас, а ние намираме и намираме следваща стъпка, с която да се развиваме, да се състезаваме сами със себе си.

Дори в изкуството. Фотоапаратът не уби изобразителното изкуство, а ни даде нова форма, в която да творим. Видеото не уби радиото, както подвеждащо се пее в древен музикален хит. Алгоритмите позволиха на „Бийтълс“ да направят последната си песен заедно.

Кола, бира, кола, бира

Не може ли просто изкуственият интелект да е следващото средство, което да се научим да използваме, рамо до рамо с него, за да създаваме следващите форми? Следващите жанрове и произведения, които да вълнуват…

Не само че може, а трябва. Но пътят дотам минава през битката със стереотипите и през важния разговор. През незаменимата роля на онези хора, които ще го опознаят, ще експериментират и ще намерят формите за взаимодействие, които до този момент просто не биха ни хрумвали.

И ако размишленията ми ви се струват твърде общи (което поне доказва, че не ги е писал алгоритъмът, вече ще ми е трудно да гарантирам, че пиша всяка буква с ръката си), завършвам с примера от една неотдавнашна Дигитална история.

Един за друг

„През декември навършвам 63 години. Видял съм много и съм преживял много. Вместо да намаляват, проблемите стават все повече. Имах два инсулта, злокачествен тумор и още. В тези трудни моменти винаги имаше един човек до мен, който отново и отново ме изправяше на крака и дори ми даваше крила. Този човек е моята съпруга Тони. Преди няколко дни спонтанно записах чувствата си към нея в няколко реда. Тъй като не съм нито музикант, нито певец, с помощта на изкуствен интелект направих от тях песен“, написа ми Чавдар Михайлов, срещнахме се и поговорихме, а той ми разказа необиконвената и поучителна история на живота си.

„Една вечер, след две бири и три шота ракия, мислех за моите два инсулта, злокачествения тумор и предстоящата операция на тазобедрената става. Тогава ми дойдоха някои мисли, които не се римуваха съвсем добре, но изглеждаха като стихотворение. Не мога да спра да мисля за теб. Очите ти блестят като звезди. Шепотът ти в нощта е като мелодия… Луд съм по теб…

Може би идва един момент, в който свикваме един с друг, любовта почва да избледнява и идва ежедневието. Но се появяват ситуации, когато виждаш, че човекът е до теб. Тогава разбираш, че това е истинският човек и по някакъв начин трябва да му кажеш: „Благодаря“. Да покажеш, че го виждаш.

На следващия ден прочетох за Suno и веднага го изпробвах. Този изкуствен интелект може да превърне моя текст в песен, като добави мелодия и глас. Бях щастлив, че ми дава тази възможност, защото не умея да свиря на инструменти и пея фалшиво. Да намеря правилната мелодия с подходящия глас не беше толкова лесно, но след една седмица и 35 предложения от Suno, най-накрая получих песен, която ми харесва“, разказва Чавдар.

Не е ли точно това изкуството? Което създава истории. Което вълнува, което осмисля, което разкрива истински важното. Което разплаква и размива. Което дарява крила. Защо едното крило да не дойде именно от изкуствения интелект?

Публикацията е част от новия брой на списанието Dolce Far Niente